Фискалният пакт рестартира изоставения проект за икономически съюз, който да осигури липсващия втори стълб на еврото. Решенията от миналата седмица са конкретни по отношение на балансирания бюджет, активния контрол върху бюджетния процес, системата от наказания, но дават контури на още по-амбициозни намерения. До средата на идната година могат да се очакват нови идеи по отношение на целия аспект въпроси от Пакта Евро плюс – трудови пазари, конкурентоспособност, данъчна хармонизация и други. Въобще, всичко, което се случи може да бъде разбрано най-добре през ангажимента за „обща икономическа политика”, който е в заключенията на европейския съвет. Страните не просто ще трябва да консултират намеренията си за дългово финансиране. През 2012 година ще бъде създаден механизъм, в рамките на който ще се обсъждат и координират основните икономически решения, които държавите предприемат. Както и в предишни моменти, важни идеи са затрупани от актуалните интерпретации на политическото ежедневие, но елементите на икономическия съюз са по-отчетливи отвсякога.

Една от причините за недооценяването на случващото се е истерията около кризата с държавните ценни книжа в еврозоната. Постоянната критика за бавната скорост и непълнота на предлаганите мерки идва от странна тройна коалиция на финансисти, южняци и леви, която непрекъснато пледира за „големите базуки” (еврооблигации и печатане на пари от ЕЦБ), за да приключи травмиращото „разрушително съзидание”. Едните искат повече от инвестициите им да бъдат нискорискови, другите търсят начини да удължат сиестата, а последните настояват за това, което знаят най-добре: да институционализират безотговорността. Нормално е предлаганите от тази група рецепти да се приемат най-малкото с недоверие от тези, които трябва да подпишат чековете. Всъщност, тези оръжия остават на разположение като крайни мерки, но готовност за тяхното използване ще се появи при две обстоятелства: провал на всички други решения и достатъчна убеденост, че системата от правила срещу повторение на сегашната криза е налице.

Последният съвет роди и интересни политически новини. Може би най-важната от тях е, че силната северняшка коалиция в съюза започва да ограничава собственото си изкушение да институционализира докрай унижението на юга. Това е видимо от готовността европейския натиск и контрол на закъсалите държави да се канализира през МВФ и донякъде през деполитизираната европейска централна банка. Пълното унижение на южната периферия е сред най-големите рискове и дестабилизиращи фактори на сегашните промени и северна Европа започва да си дава сметка за това. Югът трябва да остане управляем, но фокусът единствено върху неговите общества и реакции е грешка. Гражданите на северна Европа също започват на ръмжат и ако еврооблигациите приличат на удобно решение на тези, които искат бърз изход, то донорите със сигурност са на друго мнение. Интеграционната еврооблигационна революция е много вероятно да предизвика демократична контра-революция на европейския север, която би имала не по-малък ефект върху събитията в Европа. Ако това напрежение се осмисли по-добре, може би язвителните бележки за липсата на лидерство щяха да бъдат по-малко.

Политическите и управленски институции на България не могат да сглобят цялостна картина на това, което се случва и да рамкират какво трябва да правим. Когато не сме задушени от клишета и еврофондове, редуваме дрямка с неясна свръхактивност (например, позицията срещу данъка върху финансовите операции). Тази неспособност компенсираме тактически с два наши безотказни инстинкта: да вървим със силния и да се лепим по-плътно до съюза. Ако погледнем от този ъгъл, задаващия се икономически съюз е по-скоро добра новина за гражданите, защото гарантира още няколко ризници и спирачки пред бездарните ни управления с висок капацитет на вредно действие, нещо като умножаване на валутния борд. В политическа система без партии и структури, без лидери и без идеи подобни частични гаранции приличат на бонус. Европейските турбуленции извадиха на показ и тежката недостатъчност на нашата коментарно-експертна публичност, в която основната маса преразказва достъпните английски таблоиди и не може да обясни елементарни аспекти на вземаните решения (например, кой и как плаща допълнителните 200 милиарда евро в МВФ). Този процес маркира една нова заплаха, тази да отгледаме евроскепсис от собственото си невежество.

Текстът е публикуван във вестник „Труд“

По тази причина преди да превърнем тезата в необратимо клише трябва да има някаква яснота как точно да се интерпретира очакваната нова френско-германска инициатива, която се предпоставя като олицетворение на новото разделение на Европа. Кои са нещата, за които трябва да се внимава? Например, важно е да се види дали става дума за инициатива в рамките на европейските договори или за чисто междуправителствена инициатива извън тях. През последните седмици често се правят паралели с Шенген. Споразумението през 1985 година е подписано изцяло извън европейските договори и години наред се развива извън ЕС, макар основната му идея да е сред „най-европейските”: свободното движение на хора. На теория подобен вариант е по-нежелателен сега, защото при него участие на останалите страни-членки на практика няма как да има. Но дори и такъв сценарий не е повод за драма. Шенген се разви като цялостна система и в крайна сметка след влизането в сила на Договора от Амстердам стана част от европейското право.

С други думи, случи се привиден парадокс, при който за да бъде ускорена интеграцията в дадена сфера тя беше „изнесена от ЕС”, развита и после върната в неговата правна система. Сега в реално време същото се случва и със споразумението от Прюм за сътрудничество в областта на правоохраната и анти-тероризма. От друга страна, пример за интеграционно ядро в рамките на договорите е европейския патент, където участват 25 страни-членки. Накратко, ядро извън договорите е по-непредвидим и затворен вариант, но не предопределя институционализация на „две скорости”. Често просто липсва съгласие за по-радикални идеи и това е единствения начин за тяхната реализация. С разширяването на съюза до 27 държави подобна динамика се очакваше така или иначе. Сега към това се добавя и императива за скорост, който просто прави невъзможен друг механизъм.

Друг важен въпрос е за връзката на фискалния пакт с останалите елементи на икономическото управление на съюза. За да има реален ефект от него и да променя поведения, той не може да бъде „изтеглен” твърде далеч от останалите мерки и инициативи. С други думи, няма никакъв смисъл той да бъде дългосрочно „затворен”, защото така ще се ограничи общия му ефект върху икономиките на отделните страни-членки. Пактът ще има за цел не просто да отделя и институционализира „отличници”, а да създаде поле за стимули (и санкции) за промяна сред нечленуващите. Подобен ефект ще дойде и от това, че тази инициатива е следващо парче от пъзела на решението на кризата, което още повече ще вдигне ползата от членство. По тези съображения страните в основата на идеята рано или късно трябва да отидат към промени на основните договори под някаква форма. Това също дава гаранции за относителната отвореност на процеса.

Евентуален риск е липсата на ясни правила и процедури за присъединяване, ако става дума за инициатива на определен кръг държави. В същото време, текстовете в европейските договори задължават страните от ядрото да оставят процеса отворен и достъпен за останалите страни-членки. Ако инициативата обаче е извън сегашните договори, това ще бъде по-трудно. Такава бе ситуацията с договора за Шенген. По тази причина, максималната формализация на критериите е едно от нещата, за които политически би следвало да се настоява от страна на групата, която остава извън. Статут на наблюдател също може да бъде поискан особено при положение, че става дума за сфера на интеграция, която присъства и в самите договори независимо от избраната форма на реализация. Отсега е ясно, че при казуса с фискалната интеграция броят на държавите, които по различни причини биха останали навън е немалък и подобно политическо настояване ще има тежест.

Идеята за ново „интеграционно ядро” е и офанзивно политическо оръжие, което Германия и Франция са използвали по различни поводи. Само през последните десетина години това е правено поне два пъти. Единият път бе по време на Конвента за бъдещето на Европа през 2003 година като инструмент за натиск по повод предлаганата формула за гласуване. Малко по-късно по време на войната в Ирак няколко държави, отново с активното участие на Германия и Франция, подхвърлиха нови идеи за по-задълбочено военно сътрудничество като контрапункт на външната политика на Джордж Буш и ентусиазма на „нова Европа”. Историците на европейската политика със сигурност могат да извадят още примери. Динамиката, която се търси тук произтича от страха от изолация на „групата отвън”. Ако той е достатъчно силен всъщност ядрото ускорява скоростта на тяхното сближаване, тоест „изтегля” ги към себе си като норми и изисквания. По този начин страховете за двете скорости се явяват и доста успешен инструмент за промяна в поведението на различни периферии и става, в крайна сметка, инструмент за повече интеграция.

http://bnr.bg/Audio.aspx?lang=1026#http://bnr.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Politics/Pages/25_11_studio.aspx

Северняците вече нямат време и търпение за провлачената dolce vita, която преживяваше под уютния навес на Европа и произведе летаргията и трудовата меланхолия в начин на живот. Прибързаното разширяване на еврозоната в южна посока може и да беше стратегия на експортните индустрии на Севера, но тезата за еднаквата вина на изкушения и изкусителя няма как да бъде приета сериозно. За да продължи да финансира съюза и да крепи еврозоната Северът, неговите елити и граждани, вече изискат нов политически договор с Юга: повече правила, реформи, повече дисциплина, повече политики обърнати към бъдещето, повече инвестиции, вместо субсидии, по-труден достъп до еврофондовете.

Той вече успя да наложи своя управленски дневен ред за следващата финансова рамка: иновации, изследвания, технологична инфраструктура, „зелен” растеж. Забавената скорост на реакция пък идва от нежеланието на Германия и ко. да използва „голямата базука” за решаване на кризата (неограничено купуване на дълг от Европейската централна банка или създаване на общоевропейски облигации), защото така веднага ще спадне натиска върху южната периферия. За тях дори нова рецесия не е достатъчно основание за промяна на тази позиция.

Докато върви драмата с еврото се създава на практика нова система за европейско икономическо управление. Промените включват по-ранна намеса при правенето на бюджетите на страните-членки, повече контрол върху тяхната статистика, по-автоматични санкции при нарушаване на критериите от Маастрихт, по-силен натиск за икономически реформи, повече банков контрол от страна на Брюксел и т.н. Постоянно набира скорост идеята еврофондовете да бъдат замразявани за държавите с раздути дефицити и дългове. Подобна логика също е насочена предимно към южната периферия на съюза. Все повече път си проправя и холандската идея за директен контрол на комисията върху икономическото управление на страна-членка, която нарушава критериите на валутния съюз. Подобни модели на управление на практика сега се тестват в Гърция и Португалия, които по силата на спасителните пакети са длъжни да предоставят ключови икономически решения на ЕС и МВФ. Натам се е запътила и Италия. Сега към всичко това ще се добави и възможността за напускане или изгонване от еврозоната, което ще бъде по-скоро инструмент за натиск, отколкото реална процедура.

Запазването и ускорената интеграция в еврозоната има основания отвъд често повтаряния политически императив. Още в началото на глобалната криза преди три години богатите страни-членки внимателно претеглиха възможностите си да играят самостоятелно на променения глобален пазар и ясно си дадоха сметка, че без еврозоната тази задача е доста по-трудна. По-важен от самата нея обаче е единния пазар, който е истинския гръбнак на европейската икономика. Разпадът на единната валута ще удари най-тежко именно единното икономическо пространство, което пък се явява една от все по-малкото гаранции на Европа за място в изместената на Изток световна икономика.

Интеграционният залог е вече твърдо в реториката на САЩ, а дистанцираната Великобритания излиза с наглед учудващи призиви за повече интеграция в еврозоната, за да защити своите 40% от БВП, който идват от континента. Китай желае по-интегриран съюз, за да има къде да продава стоките си и къде да инвестира спестяванията си. На практика към повече интеграция дърпат и финансовите пазари, макар те просто да търсят повече гаранции за напазарувания лош дълг.

Страховете за безвъзвратно разделяне на Европа на „две скорости” са пресилени. Еврозоната още от своето създаване е поле на по-дълбока интеграция, в което не участват всички. Сега тук бе вдигната скоростта на интеграция, променят се  правилата, ще се променят и увеличат критериите за влизане. Подобна бе логиката при създаването на Шенгенското свободно пространство, после това се случи с полицейското, съдебно и анти-терористично сътрудничество около Германия, Франция, Испания, Австрия и Бенелюкс, което по-късно „влезе” в целия съюз. Вратата ще остане отворена, но през нея ще се влиза едва когато способността на новите членове да навредят на старите бъде поставена под контрол. Ще има нови критерии за членство, които още не са в договорите. Освен чисто монетарните вече се гледат неща като структура на икономиката, потенциал за растеж, качество на икомическото управление, състоянието на публичните услуги и тяхната устойчивост и т.н.

Институционализираното унижение на европейския юг не може да продължи дълго и това не е най-работещия начин за реформа. Но притиснати до стената държавите в тази част на континента са принудени да изпълняват подаваните им рецепти, да преглътнат промените в ЕС и силово да влязат с ерата на глобализацията. Когато премине бурята, ще видим един по-северняшки съюз, който ще е стъпил много по-здраво в трудния предстоящ век.

„Ние сме втори по големина на малък външен дълг.“ – Бойко Борисов, министър-председател.

„Основен извод е, че телевизорът победи хладилника.“ – президентът Георги Първанов по повод отминалите избори

„Спортът в Пловдивския университет се развива на висока висота… Пловдив остава люпилнята на българските спортисти. От този град са излезли много големи спортисти, които със своите изключителни постижения прославиха България абсолютно в най-голям аспект в световния спорт.“ – Христо Стоичков, доктор хонорис кауза на Пловдивския университет

“Ние, българите живеем уютно. Живеейки уютно, проявяваме уважение към глобалните ценности. Така че, ако вашите домакини-студенти сутрин, към 5-6 часа, ви черпят с ракия или с уиски, не смятайте, че това е нарушение на добрите нрави. Все някъде в света е 17 часа.“ – Сергей Игнатов, министър на образованието

„Независимо че вотът, при който бях избрана, беше таен, реално той беше абсолютно явен.“ – Владимира Янева, председател на Софийския градски съд