Възроденият провинциализъм

Формалната интеграция на страната в различните международни организации изпълни основните задачи на политическия дневен ред на прехода. За някои тя служи като разделителна линия между самия преход и нормализацията. За други тя е просто пореден етап от конспирацията на провала. За трети окончателното включване в институциите на Запада е решаващото алиби, с което политическото им място е осигурено. Независимо от различните интерпретации, след влизането в ЕС отчетливо се усеща едно чувство на неприкрито облекчение от спадналия натиск за европейско благоприличие. Културната херметизация на българския комунистически режим е може би неговата най-характерна черта независимо от скоростта, с която произведе голямо градско население. Включването на България във важните организации на Европа и света вместо да изостри нуждата от поведение, което да й позволи да спечели максимално от тези членства възроди една открита неприязън към императивите на глобалния свят. Тече трескавото търсене на изгубения пашкул на уютната периферност от времето на комунизма.

Новият дух, който пълзи из страната възражда ръждясалото усещане за нетърпение, понякога и нетърпимост, към нормите и изискванията на глобалната среда, в която се озова България. В своето настояще това нетърпение е по-скоро във формата на преоткритата свръхценност на местното, българското, отколкото в някаква подредена агресия спрямо външното. Краят на мъчителното евроусилие даде знак за агресивното връщане на познатите ни привички и масрафи. Постоянните сривове през последните няколко години са ясен знак, че годините на „интеграция” са били години на културно въздържание, години на измъчващо усилие за европейска съвместимост. Мнозинството българи са силно раздразнени, че са гости в този свят, те не са негови автори и основното, което се изисква от тях е да намерят начин да се впишат. Да учат езици, да се учат на добро управление, на работа в екип, да общуват и приемат чужди култури, да се опитват да разберат все по-сложния свят около тях, да търсят партньори в далечни общества и икономики, да свикват да работят по правила, да създават модерни фирми, вместо формирования от типа „жена ми, зет ми и брат ми”. Реакцията на това закъсняло влизане в реалността е като цяло негативна и заплашва да запрати страната трайно в периферията на европейската икономика и политика.

Тази нагласа обединява различни политически поведения. Най-фронтално тя присъства в поведението на президента Георги Първанов с неговото постоянно пребиваване в историята и агресивното й прераждане чрез паметници и произвеждане на местни културни колоси от експанзиращата орденна система. Вместо да използва позицията си, за да дефинира истински дългосрочните проблеми пред страната и да изгради платформи за търсене на техните решения, президентът затъва все повече в патриотарска реторика в стил „1300 години България”. Не по-малко видима е тази нагласа и при правителството. Възраждането на конспиративните теории за обяснение на европровалите на страната сочат в тази посока, както и атаката срещу самата Европейска комисия, която през годините е била достатъчно често отворена за българските гледни точки. Неумелите опити за отричане на ефектите на настоящата световна финансова и икономическа криза са от същия порядък и почти преминаха в жанра „колко е хубаво да си малък и встрани от голямата игра”. Опозицията в лицето на най-голямата партия ГЕРБ също се включи на подобна вълна с цялостната реторика на своя лидер и неговите виждания за възродителния процес. Запазването на влиянието на АТАКА показва трайността на подобно отношение, което до голяма степен е и търговската марка на тази партия. Именно по нейните митинги преди години се чуваха призиви за това инвестиращите в България да учат български, а не работещите за тях английски. Телевизионната поп-култура на кабеларките също предлага непрестанен поток от мнения в стил „светът ни е крив”. Такъв е и патосът на гласовете от затворените емигрантски общности в страни като Испания и Италия.

След 1989 година голямата надежда за промяна идваше от смяната на институциите, от пренаписването на правилата, от вкарването на западните правни норми. С други думи, докато внасяхме закони се надявахме да внесем и култура, навици, съвременни начини на правене на нещата. Гордостта от преписването на белгийската конституция след освобождението от Османската империя и превръщането на този акт в символ на тогавашната модерност на България съвсем точно улавят подобни илюзии. Разбира се, оптимизмът, че новите институции ще донесат и нов ред далеч не са единствено българско заблуждение. Почти цяло десетилетие след началото на промените в Източна Европа битуваше подобно очакване. Демократичното алиби и новите институции бяха козовете, с които пренебрегваната част на Европа се опитваше да докаже, че има и по-важни аргументи от културата и религията. Новите демократични конституции бяха антитезата на обвинението, че демокрацията вирее само в протестанска среда. Драмата на страни като България, които изживяват шок от реалното си влизане в съвременния свят се наблюдава от много посоки, защото урокът, че институциите не стигат е важен. Създаването на нова формула за демократична промяна вече започва от тази изходна точка.
Проблемът с възраждането на провинциализма не е важен единствено от културна гледна точка. Светът, в който попаднахме е свят на институции, на правила и процедури, при които отклонението е изключение, а не норма. Европейската криза на страната до голяма степен произтича от това. Членство, което не взривява организацията предполага институционална култура и компетентност, която да прилага сложните европейски закони и правила. За да видим в пълнота съществуващата пропаст между начина на управление на страната преди 2007 година и променената среда след влизането в ЕС е достатъчно да погледнем който и да е от скандалите със спрени еврофондове. Именно преодоляването на тази пропаст става основен политически въпрос за страната. Без този проблем да бъде разрешен на практика в България няма бъдеще за нормална политика. Трудностите около европейските въпроси на страната са всъщност умален вариант на общите трудности: липса на адекватно управление, отговорност, отсъствие на елементарна правова държава, липса на идеи. Без движение и напредък по тях, просто няма начин, по който да се възстанови доверието към страната.

Отношението към света може да се окаже и основна социално разделителна линия. Тези, които не гледат на света като на враждебно тяло, имат волята и средствата да се впишат в него и неговите правила ще са хората с шанс и перспектива. Отдадените на чувството за собствената национална уникалност и свързаните с нея задължения от страна на околния свят ще имат все повече затруднения. Във всички случаи, възраждането на подобни настроения създават допълнителни проблеми пред развитието на страната. Отвореността, отстъпването с крачка назад в чувството за собствената безмерна културна ценност, готовността за общуване и работа с различни култури, разнообразието като икономическа възможност – това са някои от най-важните ресурси на глобалната епоха. Тези култури, които успеят да ги съхранят и развият имат най-големи шансове. По един парадоксален начин, включването на България в най-важните организации на 20-и век извади на показ нещата, които ни правят най-малко полезни и адекватни на възможностите, които сме получили. Преодоляването на пълзящата култура на отхвърляне на изискванията на съвременния свят постепенно става основно предизвикателство. Отказът от обръщането към него трайно ще превърне страната в съвременна провинция, която се захранва единствено от собственото си музейно минало и случайните останки от общия европейски просперитет.

Текстът е публикуван във вестник „Монитор“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s