Доверие на квадрат

За около 15 години Европейския Запад живееше с убеждението, че културата на нациите не ги обрича на вечен живот в полетата на диктатурата. За различни части от европейските елити демократичния взрив на 1989 година се превърна в доказателство за възможността демокрацията да „пътува”, да излезе от местата, където е била създадена и практикувана. Оставаше единствено демократичното политическо инженерство да си свърши работата. Магията на промяната трябваше да дойде от новите конституции, възраждането на партиите, смяната на управленията, промяната на институциите. Не беше нужно да си протестант или да си измислил съвременната демокрация, за да намериш път към нея и просперитета. Това можеха и католици и източно православни. Ограниченията и известния наивитет на тази нагласа станаха особено видими през изминалите 24 месеца българско членство в ЕС и те няма да ни бъдат официално съобщени. Независимо от дългите институционални врътки и емиграцията на европейските закони към нашите земи, страната ни остава в някакъв базов смисъл неподготвена за това, което й се случи. Европа излезе от своето ядро и тръгна на изток, и едва сега истинско го разбра.
В сегашния си вид и управление страната просто затъна в момента, в който й се наложи да работи в задължителната среда на правила, институции и култура на поведение. Политическото изражение на този провал е пълната загуба на доверие, както и очертаващата се трайна тенденция страната да бъде донор на ЕС. Но дълбочината на проблемите става още по-голяма, поради простата заблуда, че ползите от това членство са автоматични. Всъщност най-общо, европейските придобивки могат да бъдат разделени на две. Едните са „системните”, тоест тези, които не изискват някаква реално работеща среда в страната-членка. Например, такива са свободата на придвижване, на обучение, на работа, на правене на бизнес, тоест ползи, които са достъпни като просто отидеш при тях. Всъщност, те са и най-ценени от българските граждани и едновременно с това най-често ползвани. Втората група ползи е тази на „извоюваните”, на постигнатите чрез позитивно усилие. Ползи, които изискват структурирано и последователно усилие от множество субекти и институции, а не просто готово потребление на несъздадени от нас възможности. Тук е големия български провал най-видим в тресавището на евро-фондовете. Неговото разрешаване започва да прилича на истинска национална задача, защото подобно статукво не просто трайно ще лиши страната от тези ресурси, а ще я направи пасивен потребител на политики, върху които ние не можем да влияем. Нещо повече, една слаба страна-членка като България рискува да попадне в порочен кръг, при който неспособността да се ползват втората група блага на практика ускорява потреблението на първата.
Кризата с еврофондовете може да остави трайна следа върху страната не само в репутационен план, а и в съвсем практически такъв. Преговорите по сегашната финансова рамка /2007-2013/ приключиха с ясен консенсус, че големите страни-донори нямат желание да отделят повече от настоящите около 1.1 % от своя брутен вътрешен продукт за европейския проект. Сегашната криза допълнително засилва вече съществуващото желание на много европейски правителства да си върнат част от свободата да решават самостоятелно различни управленски казуси. Продължаващата вълна от ефекти на глобализацията също ще кара правителствата да запазят повече ресурс при себе си, за да се справят с новите преструктурирания на икономиките си. Все повече европейски пари ще отиват за задачи от ново поколение като борба с промяна на климата и инвестиции в икономиката на познанието, все неща с почти нулев интерес от българска страна. Към това трябва да добавим и обвързването на размера на финансиране с качеството на инвестиране на предходния пакет, което отново ще създаде проблеми за България. Отделно от това, в рамките на следващата рамка ще трябва да бъдат заделени средства и за ново разширяване на съюза /2013-2020 година/. Натрупването на всички тези фактори може трайно да постави страната в тежка позиция при договарянето на следващата финансова рамка.
Пълно удивление буди и бодряшката реторика по отношение на влизането на страната в Шенген и в еврозоната. И двата проекта се представят като основно технически, а членството в тях като изпълнение на поредица от технически критерии. Всъщност, допускането до тях предполага двойно доверие към страната по простата причина, че последствията от провали са много по-тежки за останалите членове. Например, Шенген съвсем не е просто премахване на вътрешните граници между България и останалите страни-членки, а много повече участие в така наречените „компенсаторни мерки”, които да управляват рисковете, произтичащи от свободното движение. В практически аспект, това означава още по-интензивно полицейско и съдебно сътрудничество, общо управление и сигурност на информационни масиви и системи, пълно доверие в процедурите на българската правоохранителна система, издаване на документи за пътуване и самоличност, опазване на външните граници и една дузина още изисквания. Комично е да се мисли, че подобно членство е въобще възможно при ясно задаващото се продължаване на мониторинговия механизъм по глава „правосъдие и вътрешни работи” след края на 2009 година и де факто гласувание вот на недоверие от правоохранителните служби на ключовата държава по отношение на Шенген, Германия /справка случая с ареста на петричкия „бизнесмен” „Коце Маца”/. По отношение на еврозоната, пък, протича процес на постоянно нарастване на неписаните изисквания за членство, което допълнително ще поставя проблеми пред страни като нашата.
България е в безпътица, чиито последствия се умножават от тежките изисквания на европейската среда и края на илюзиите за лесната съвместимост между местните поведение и култура /не в рамките на жанра „1300 години България”/ и тези на Централна и Западна Европа. Сегашните провали стават особено видими от новата мерна единица, която членството дава. Оценката „последни в ЕС” маркира публичното ни ежедневие и постоянно препотвърждава социална диагноза, която твърде често констатираме, но с която така и все не успяваме да се преборим. Започнатият от правителството поход срещу Европейската комисия съвсем ще усложни задачата, защото стилистиката му допълнително илюстрира случайността на историческия прозорец, през който страната ни се промъкна в ЕС. Без излишна драматизация от идните няколко години ни предстои да видим дали играта на конституции, реформи и еврозаконотворчество е създала някакви устойчиви основи на европейска нормалност или просто сме симулирали участие в процес, който ни е дълбоко чужд.

Текстът е публикуван във вестник „Дневник“

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

One response to “Доверие на квадрат

  1. Спасибо! Буду теперь заходить на этот блог каждый день!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s