Глобален Restart

Постепенното съгласие за световна криза плавно се измества от ново, според което това от което всички се нуждаем е рестарт, някакво ново начало, отговарящо на случващото се в света. Усещането за разделен момент е особено осезаемо, поради почти две десетилетния оптимизъм, установил се в повечето страни на Западна Европа и Северна Америка. В последните месеци на объркване и паника бавно си отиват две големи очаквания. Първото от тях е това на автоматичната глобализация, в която всички печелят без много усилия стига да отварят своите пазари, стига да включат своята държава в голямата игра. Второто очакване е това на безкрайната демократизация, по логиката на която на световната карта ще има все повече и по-добре развити демокрации. Но отмирането на тези две очаквания не е нито края на пазарната логика, нито края на капиталистическата предприемаческа етика, а по-скоро подсещане за една вековна истина за тяхната „съзидателна разрушителност” (Й. Шумпетер). Способността й за самокорекция, за отваряне на възможности върху руините на вчерашната амбиция и днешния провал е сред най-подценяваните качества на капиталистическия Запад.
Една от основните заблуди в сегашната криза се отнася до твърдението, че тя е изцяло сътворена от лошо регулираната среда на финансовия пазар. Всъщност много от проблемите, изискващи внимание бяха видими през последните години и бяха обект на множество дебати. Сред тях са трайното пренасочване на производства към по-евтини дестинации, промяна и нарастване на самите изисквания за индивидуален успех на пазара на труда, нужда от преход към по-гъвкави, недържавни мрежи на социална подкрепа и други. Много правителства правиха различни опити за реформа именно в подобна насока (Германия, Франция, Великобритания), но доминиращата реакция бе, че това представлява атака срещу социалните завоевания на годините след Втората световна война. Независимо от сегашното притеснено състояние на обществените мнения в Европа, голямото мнозинство от тях дълго време предпочитаха да се радват на предимствата, които Западът имаше в първите фази на глобализацията, вместо да приема различните предложения за необходими, по-дългосрочни промени. Убеждението, че в този процес няма губещи бе еднакво присъстващо, както сред немалка част от политическите елити, така и сред уверените потребители. Това бе валидно дори за такива късни, прикачени общества като българското, което пък има особена способност да отказва или да не може да вижда адекватно какво точно му се случва. Сегашната криза изважда всички от летаргията на мисленето, че ползите на глобализацията имат автоматизъм, който просто следва от точно намерената формула на Запада. В подобен процес има актуална драма и игри на вменяване на политическа вина, но в своята основа това е добре отработена реакция на мислещите общества. След края на Втората световна война те знаеха, че държавата прави твърде малко за своите граждани и има нужда от нова обществена формула. В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век същите тези държави стигнаха до обратния проблем и започнаха да се борят със свръхрегулацията. Днес се търси нова формула в нова среда, но в исторически план пазарния Запад има установената култура да прави подобни промени с успех.
Като най-символен се представя рестарта на Америка. Новият президент, Барак Обама, е вече икона на този процес, макар да продължават дискусиите дали неговото избиране е резултат от края на една културна революция или страничен продукт на началото на една икономическа криза. Има относително съгласие обаче, че връзката между твърде сложните финансови инструменти и реалността е загубена. В същото време, дори неоконсервативната администрация на Джордж Буш още през 2003 година предложи промени в режима на работа на двете институции, които имаха голяма връзка с кризата („Фреди Мак” и „Фреди Мей” с основна цел разширяване на достъпа до ипотечния пазар). Предложението за повече регулация бе отхвърлено от все още доминирания тогава от демократите Конгрес и заклеймено като опит за разрушаване на солидарните институции. Между другото, подобен тип институции са стандартни за повечето социалдемократически партии в Европа. Рестартът на Америка намира своето основание за промяна не поради този провал, а поради свръхголямата увереност в сегашния модел. В началото на 2001 година Америка не можеше да си представи атентатите от 11 септември. В началото на 2008 година тя не можеше да си представи финансовия срив в нейния край. Първата криза на глобалния свят все още съществуваше като абстрактен академичен модел, а не като реално случил се сценарий. Във всеки случай, отсега можем да кажем, че края на този рестарт няма да прилича на неговото начало. Нито банките ще останат в държавно управление, нито Обама ще започне да вдига повсеместно данъците (дори обратното, неговото обещание към средната краса е за намаляването им), нито ще претрупа американската икономика с тежки регулации. Това, което по-скоро ще се случи е преформатиране на мисленето и на публичните институции в страната. В тамошния контекст това означава публичното да започне да прилича повече на частното.
Европейският рестарт също е много интересен не на последно място поради силното присъствие на критици на първата вълна на глобализацията. Глобални регулации, глобален данък, „национални индустриални шампиони” – повечето от тези повици тръгват от Европа и много от техните автори побързаха да обяснят за пореден път, че в своето икономическо мислене европейците просто сега посрещат блудните американски синове. Но ако подобно самодоволство е разбираемо в академична Западна Европа, то признаци от него трудно могат да бъдат видени в поведението на повечето политически елити. Вярно е, че шумния опит за възраждане на голизма във Франция намира нови основания за съхраняване на големите играчи в няколко индустрии. Но отвъд това усилие се вижда едно сериозно притеснение. Европейските лидери знаят, че нямат реформаторска стратегия, която да им осигури успех чрез старите инструменти на безкрайни дефицити, вдигане на данъците, апели за национална консолидация и т.н. Стриктните изисквания на еврозоната и непрестанната битка за привличане на инвестиции затварят пътя към методите на управление отпреди 15-20 години. Далеч по-вероятния сценарий е политическите елити да използват сегашната криза като алиби за прокарване на политики, които бяха досега отлагани. Такава е структурата и замисъла, например, на приетия от ЕС пакет за възстановяване. В едната си част той продължава традицията на публични инвестиции в размерите, които са възможни към момента. Но много по-съществената част от тази план е свързана с „преопаковането” на Лисабонската програма, чиято основна задача е именно по-плавното влизане на ЕС и неговите граждани в глобалната епоха (подкрепа за предприемачеството, развитие на знанието и иновациите, нова енергийна среда и възможностите за инвестиции, промени в образователните системи и т.н.) По този начин, вместо да се отдадат на безразборни псевдо-аналитични диагнози за настоящето, западните елити правят точно това, което предполага клишето за кризата като възможност. Правят това на нов език и по нов начин, без флагове на победата или излишни рестроспекции, но с разбиране за сложността на основната задача: да прекарат своите граждани, институции и икономики през първата криза на глобалния свят и да ги подготвят по-добре за времето след нея. Реториката на рестарта просто дава ясен и убедителен образ на разделното време, в което влезе континента.
Какво става междувременно тук в България? Основната нагласа продължава да бъде, че глобализацията се случва основно на телевизионния екран. Граждани и политици все така щастливо живеят с усещането за някаква „блестяща изолация”, която гарантира оцеляване. Първоначално бе пробвана познатата ни от късния социализъм нагласа за „снишаване”. После открихме ползи в недостатъчната си интеграция в съвременния свят чрез нагласата „няма да ни засегне, защото не играем тази игра”. Сега, пък, се струпаха и бяха създадени толкова много кризи, че наистина простото преминаване от другата страна остава единствената реалистична цел. Не липсват усилия за имитация на реакция. В закъснял отговор на световната икономическа криза харченето на бюджетния излишък бе „опаковано” като анти-кризисен пакет. Като реакция на газовата криза отново стартира производството на думи за стратегии за енергийна и национална сигурност. Залпът за 3 и 4 реактор на АЕЦ „Козлодуй”, пък, официално откри предизборния сезон. Разбира се, логиката на нещата обикновено е такава, че рестартът е най-нужен точно там, където е най-ниска вероятността той да се случи. В този смисъл газовата криза е най-знакова за страната ни. Тя повдига най-ясно завесата на невъзможността (и/или нежеланието) за стратегическо мислене и поведение, за „пълнене” на институциите със съдържание, за политическо ежедневие, което отива отвъд елементарните договорки и фалшиви теми. В подобна ситуация голямото неизвестно е дали дълбочината на проблемите в страната е вече такива, че на евентуалната команда „рестарт” няма да излезе надпис „системна грешка”…. и да изгасне компютъра.

Текстът е публикуван във вестник „Монитор“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under International

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s