Клауза пердута

Политическите послания на междинния доклад по мониторинговия механизъм „правосъдие и вътрешни работи” всъщност бяха направени преди няколко седмици. Те прозвучаха в подминатото последно изречение от изказването на комисаря Жак Баро пред политици, в което той описа проблемите в България като „ендемични”, дума, която вдигна на крак половината българска дипломация и администрация преди няколко месеца. Само преди няколко дни пък немски депутати ясно обявиха, че наблюдението върху страната трябва да продължи, при това докато „продължават проблемите”. В този смисъл, „техническия” доклад с повторението на известните проблеми и отсъствието на оценка за напредък изпълнява сам по себе си необходимата функция да констатира продължаващия застой. Общата политическа логика на ситуацията подсказва, че наблюдението над България ще продължи независимо дали това ще се случи през активирането на предпазна клауза или изработването на нов механизъм, за което се говори свободно в Брюксел от месеци. В годините след 1989 една от най-сложните задачи на страната бе да преодолее всеобщото убеждение, че тя е била най-верния сателит на Съветския съюз. Развитието ни оттук нататък пък ще зависи от това как и колко бързо ще успеем да сложим настрана възприятието за България като най-престъпната и корумпирана страна в ЕС.
Въпросът за предпазната клауза трябва да получи своя отговор през идните няколко седмици. Ясно е, че нараства броя на страните, които стават все-критични към проблемите в България и към тях вече трайно могат да бъдат зачислени Германия и Великобритания, макар първата да продължава да изпитва определена носталгия към своята „възпитаничка”, настоящия вицепремиер по еврофондовете М. Плугчиева. В същото време, ако до няколко седмици няма ясни индикации за желание за активиране на клаузата, вероятността това да стане въобще силно намалява. Причината за това е, че ЕК не може да си позволи да се превърне във фактор по време на предизборната кампания и това изключва периода между края на април / началото на май и юли / август, когато България ще бъде в постоянна предизборна кампания. Активирането на клаузата по време на първите сто дни на следващото правителство (особено ако е видимо различно от това в момента) пък би било тежка санкция по време на неговите първи 100 дни. При такова развитие на нещата единствената възможност остава за последните седмици на 2009-та и то при положение, че идния кабинет повтори сегашната пасивност.
От месеци не е никаква тайна, че юристите на ЕК търсят начини да направят преход от сегашния мониторинг към друг механизъм, с който през 2010 година да продължи контрола. Единият възможен начин се вижда от появата на доклад за еврофондовете през лятото на миналата година. Констатираните провали в инвестирането им могат да бъдат обособени в отделна част, която просто да направи списък на причините и да продължи оценката за това как и кога те биват отстранявани. Втори обсъждан в Брюксел начин е за създаване на общи мониторингови механизми по някои въпроси като корупцията например. Това обаче ще бъде изключително трудно, защото не е ясно кои държави и как ще бъдат вкарани в подобно нещо. В същото време, дори това да се окаже възможно, то едва ли ще бъде нещо повече от някаква „мека” мярка като класация, ранкиране на страните по някакъв набор от критерии. По отношение на България и Румъния на ЕС му е необходим по-остър инструмент. Третата възможност също започва да прозира в доста официални изказвания. Едно от най-важните, и незабелязани, неща, които бяха споменати от делегацията на германския Бундестаг бе за усещането, че и отнемането на европейски финансови средства не се оказва достатъчно силно, за да стресне местните „елити”. Ако човек за момент се абстрахира от езика на самия мониторингов механизъм всъщност нещо очевидно и просто става ясно и то е, че България не изпълнява самите политически критерии за членство. Дори комисарят Жак Баро говори за върховенството на закона в България в бъдеще време. С други думи, имаме ситуация, в която страната не изпълнява някои от критериите за членство и системна злоупотреба с финансови средства. В същото време, ЕК има договорни задължения да следи за тяхното изпълнение и в качеството си на пазител на договорите може да инициира изцяло нов механизъм за мониторинг извън този, предвиден от договора за присъединяване на България към ЕС. В момента не е ясно коя от тези три възможности изглежда най-реалистична, но това със сигурност са някои от посоките, в които мисли Брюксел.
Европейските партньори на страната далеч не изчерпват информацията си с различните доклади, които постоянно коментираме. На тях например със сигурност не им избягало от вниманието как постепенно през годините изчезнаха всякакви разновидности на престъпността, които могат да бъдат ефективно разследвани и наказвани. „Битовата” се оказа твърде дребна, трудоемка, повтаряема, трудно доказуема и лека-полека принуди данъкоплатците да заплащат „втори данък” под формата на услуга „сигурност” от някоя от безкрайните фирми, начело с държавната СОТ. По този начин самото безсилие на държавата и осигури….допълнителен бизнес. Кражбите на МПС пък отдавна се регулират предимно от отношенията между уж изчезналите бивши „силови застрахователи”. Престъпността на „белите якички” (финансови измами, документни престъпления и други) е в постоянно надбягване с въображението на техните извършители и мудността на все изискващите още и още промени законодателство и институции. Тежката организирана престъпност години наред очакваше своята точна дефиниция, а когато я получи доказването на връзките между участниците в нея се оказа твърде сложно. Отвличанията са предимно сюжети за криминални романи и остават „твърде сложни” за разкриване. Същото важи и за десетките улични, показни или поръчкови убийства, които основно пълнят архивите на българските правоохранителни органи. По този начин мисията се оказва възможно главно спрямо пресичането на различните видове трафик през страната, особено тези за които се получава информация от страните-партньори в ЕС.
Частта „съдебна система” също предложи през годините достатъчно мисловна и поведенческа екзотика. В края на 90-те и още преди да започнат преговорите обяснихме, че съдебната реформа в страната е завършила, защото системата е вече в съответствие с новата българска конституция. Идеята, че има европейски изисквания по отношение на начина на управление, практиките на правораздаване и т.н. отне няколко години преди да стигне там, където трябва. След това прекарахме дълги години в схоластични дебати за балансите между независимост и отговорност, консервативност на системата и гъвкавост и адекватност спрямо социалната среда и т.н. Сегашната, последна мантра е отхвърлянето на европейския „натиск за присъди” и фиксацията върху знаковите дела. Ако в графата „успешни дела” имаше поне няколко имена на хора с прякори, всеки разумен човек би се вслушал в подобни аргументи, както предполагам и самата ЕК. Практиката „признания срещу по-ниска присъда” пък заплашва напълно да дискредитира усещането на гражданите, че има някакво съответствие между престъпление и наказание, на което се крепи всяко цивилизовано общуване. Същностният проблем е, че дълги години отсъствието на „системни резултати” се обясняваше с липсата на тази или онази стратегия, закон, „структурна промяна”, конституционна поправка. Но след 10-15 години и N на брой поправки, нововъдения и т.н. целта остава твърде далечна, а увереността в нейната постижимост изглежда все по-малка.
Българските проблеми могат обаче да се оказат част от едно неблагоприятно развитие, при което „старите страни-членки” започват да търсят начини как постепенно да изолират слабите такива. Самото допускане в „клуба на богатите” не е гаранция, че ще можем да използваме основни неговите предимства и възможности. Достъпът до тях трябва да бъде постоянно извоюван, както стана болезнено ясно с европейските фондове. Вноската за членство ние така или иначе ще си плащаме, но ако сегашната безпомощност се запази тези пари просто ще отиват при тези, които са по-богати и предприемчиви и България ще бъде не просто донор на ЕС, а активен „инвеститор” в развитието на най-богатите държави. Шенген и еврозоната ще стават все по-трудно достъпни, играта на прилагане на евронормите ще си остане любимо местно занимание (справка дискусията за състава на храните), а основната полза от пребиваването в съюза ще бъде възможността човек без проблеми „да си време шапката” и да се премести в по-нормална европейска държава.
Самият факт, че първите три години на еврочленството прекарваме в дебати за контролни механизми, отнемане на акредитации, загуба на финансиране и объркани български производители е коментар сам по себе си. Предпазната клауза бе замислена като политическо оръжие, като крайно средство за предизвикване на срам и реакция от страна на една неготова и пасивна страна-членка. Това е нещо, което очевидно не се случва и ограниченото определение за този механизъм в договора за присъединяване на България кара европейските партньори да намерят нови, по-работещи и трайни начини за натиск. Големият въпрос е дали ще успеем да убедим тях и гражданите вътре в страната, че самото усилие не е кауза пердута.

Текстът е публикуван във вестник „Монитор“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s