Непосилната тежест на управлението

Точно, когато изглеждаше, че българското правителство е разбрало пълната липса на перспектива в досегашния алгоритъм на отношения с Европейската комисия и е намерило по-смислен начин да общува с нея, то навлезе в дебрите на политическата екзотика. Идеята за споделено управление и отговорност граничи с отказ от суверенитет и е откровено признание, че членството е непосилна задача за управляващото мнозинство. Очакваното признание за дипломатическа виртуозност не се състоя, а денонощно включените камери на строящата се автомагистрала „Люлин” са прекрасна илюстрация на начина, по който изглежда европейска България в момента. На последната среща на Европейския съвет пък премиерът успя да „сложи” думи за допълнителни компенсации за затворените реактори на АЕЦ „Козлодуй” в устата на шефа на Европейската комисия Барозу и предизвика напълно ненужна поредица от обяснения и доуточнения. Настоящата лавина от неадекватни дипломатически ходове на правителството единствено потвърждава това, че управлението по европейски правила е непосилна задача за този кабинет.
Нежеланието на сегашния премиер да назове основната причина за продължаващия европровал ражда все повече и нови странични извинения. Прословутият „комуникационен” проблем бе вече разработван няколко пъти и по повод на най-различни доклади на ЕК. Сега в арсенала на Станишев влязоха нови два извинителни аргументи. Единият е за малкото време за подготовка за работа с еврофондовете, а другия за недостатъчната солидарност и подкрепа от страна на ЕС за справяне с нашите проблеми. Аргументът за недостатъчното време няма никаква тежест, най-малкото поради самия факт на членството и тезата на България през последните години за това, че администрацията е готова. Да се твърди сега обратното най-малко означава да се признае липсата на увереност в собствената готовност и прикривания / или пренебрегвания факт за това състояние. Изкарването на подобна теза на фона на проблемите с еврофондовете е особено нахално, защото именно за подготовката на българската администрация бяха похарчени десетки милиони евро през последното десетилетие. В повечето случаи именно българската страна определяше точно от какво имаме нужда, какви видове обучения, на кого, с какви лектори, в кои области и т.н. България си избираше и с кои „стари” страни-членки по коя от областите да работи, според качеството на тяхната експертиза. Например, в областта на европейското право за работещите в съдебната система с американски и европейски средства бе създаден преди повече от 10 години специален институт. Обученията по европейско право бе една от основните му задачи, заедно със запознаването с практиката на европейския съд в Люксембург. В правоохранителната система пък бяха инвестиране милиони за най-различни обучения по европейско право, полицейско сътрудничество, управление на проекти с европейски партньори, въвеждане на съвременни модели за разследване и управление.
Тезата за недостатъчната солидарност от страна на ЕК пък прилича на някакво поредно езиково прераждане на „мекия” евроскептицизъм, с който БСП влиза в предизборната кампания. Подобно поведение не произтича от някаква идейна промяна в партията, а представлява неизбежен аргумент в битката за обяснения на тежкия интеграционен провал. Концепцията за „надграждане” едновременно имитира „конструктивно” поведение спрямо Брюксел и се опитва да създаде усещане за активност на фона на ясното послание, че механизма за контрол на България ще продължи и след 2009 година. Очевидно стана и желанието на правителството да използва възпитания отказ на това предложение за споделено управление. Настояването за неговото въвеждане след напълно еднозначната реакция на ЕК и самите страни-членки означава, че Европа ще ни бъде представена като недостатъчно обективна спрямо страната и дори нежелаеща да помогне след като сме приели нейните критики. Това все повече прилича на предизборната поза, която БСП планира да заеме по време на дългата кампания, която ще се проточи до средата на лятото.
Всъщност направеното предложение стъпва върху вече отработен модел на отношения. Повече от десетина години в България евросъветници са част от администрацията ни с променлив успех. В повечето случаи техния престой в страната преминава през три етапа. Отначало е професионалното навлизане и предлагането на различни по-големи идеи за промяна. Към средата на техния мандат на тях вече им е подсказано какво точно може да бъде „реалистично” променено, докато в последния отрязък те просто са се концентрирали върху реализирането на поне някакъв част от техните проекти, за да могат успешно да отчетат работата си и да продължат към следващата държава. Често някои от тези евросъветници стават толкова част от българската администрация, че започват да забравят своята задача тук. Така например се случи с предприсъединителния съветник към прокуратурата по времето на Никола Филчев, който толкова „обективно” отчиташе нейните успехи, че накрая и изпратилата го страна се чувстваше неудобно от неговата „дейност”. Това не е неочаквано, защото е ясно, че изпратените за кратко експерти няма как да се превърнат в самостоятелен фактор за промяна. Особено безмислено е да очакваме това да стане точно в областите, в които има за разсичане толкова много проблеми и интереси. Формалното включване на представители на посолствата в тези нови групи за управление (там влизат българските и европейските експерти, както и заместник-посланиците на страните-членки) пък съвсем размива линията, по която става ясно къде свършва българската администрация и къде започва тази на ЕС. В такава ситуация коментарите, че България си е пожелала мека форма на полуколониално управление не звучат далеч от истината.
В повечето случаи евросъветника е по-скоро източник на очевидни рецепти за разрешаване на различни управленски проблеми. При все по-голямата достъпност на знание и интензивния ежедневен режим на работа с останалите страни-членки и институциите на ЕС намирането на правилната идея за решаване на някой местен проблем не е толкова трудно. Истинската полезност на тези експерти идва от техния опит във въвеждането на тези идеи, управлението на този процес и неговото максимално ускоряване. В този смисъл, полезността на тези хора за България има като допирна точка именно това поле на политическата воля, което е най-дефицитно през първите години на членството. Примери има достатъчно. Холандският експерт в прокуратурата например се занимава с въвеждането на електронно управление на преписките. Едва ли самата идея представлява някакво голямо откритие. Истинската разлика би дошла именно от знанието на експерта как това да стане на практика и какви рискове да бъдат избегнати. Цяла върволица европейски експерти мина и покрай създаването на прословутата, но все още неработеща единна система за борба с престъпността. Тя се влачи повече от десетилетие и около нея бяха похарчени предостатъчно средства. Количеството и качеството на европейската експертиза и нейното разполагане в държавното ни управление обаче не е причината, поради която и тази система си стои като теория. Таванът на полезност на тези експерти спира там, където започва политическото ръководство на министерствата. Вместо да бъдат склад на партийни и роднински кадри, политическите кабинети в администрацията трябва да започнат да работят като смислени елементи от управленската система. Доразвиването и прилагането на идеите на европейските съветници е точно една от функциите, които най-точно им приляга.
Идеята за споделеното управление твърде много прилича на абдикация и на признание за собствено безсилие. На практика, българският премиер поиска нов, едностранен преходен период за България две и половина години след като тя е станала член на ЕС. Подобна екзотика е особено впечатляваща, защото иска „таймаут” по отношение на самата европейска политическа нормалност, при която има ясни отговори кой, как и защо управлява, кой и как носи отговорност. Пълната ПР-изация на управлението вече придобива застрашителни размери и заплашва да го превърне в безкрайна поредица от кухи, непремислени, 15-минутни фойерверки. Колкото повече подобни идеи биват подхвърляни, толкова повече лъсва очевидно непосилната тежест на управлението по правила. Политическото нежелание да се разделиш с министри, които фатално компроментират елементарната управленска почтеност не може да бъде компенсирана с подобни ходове. Картата на европейското бъдеще на страната е начертана, ясна, разграфена. За успешното навигиране по нея не са нужни ексцентрични предложения, а просто спазване на правилата, на които нашия политически елит уж се учеше през изминалите вече двадесет години от 1989 насам. Неговото нежелание ще направи така, че накрая тази покана за отказ от самостоятелно управление на страната ще дойде не от управляващо мнозинство, а от самите български граждани, които все по-отчаяно търсят съюзник в очакването си за нормалност и почтеност.

Текстът е публикуван във вестник „Новинар“

Advertisements

3 Коментари

Filed under Bulgarian

3 responses to “Непосилната тежест на управлението

  1. Колев

    Добре написано, но не си струва. Огледайте се какво става в България. Не съм допускал, че 20 години след 1989 г.ще наблюдавам политически борби от времето на Ганьо Балкански, непрекъснати опити за ополицействане на страната ни, мачкане на закона като луда крава (закона за управление на кризи), дишаща от всякъде парвенющина, телевизионна и радиотрибуна за хора, на които мястото е в затвора, а не в ефира и т.н.На този фон пубертетските и инфалтилни искания на българския примиер до ЕС бледнеят.В Бълтария ли живеем г-н Шопов?

  2. vladimirshopov

    Да, явно това се оказва възможната България, независимо, че искахме друга ! Но, някакво усилие трябва да продължи, нали така ?!?!

  3. Веско Паскалев

    „тази покана за отказ от самостоятелно управление на страната ще дойде не от управляващо мнозинство, а от самите български граждани, които все по-отчаяно търсят съюзник в очакването си за нормалност и почтеност.“
    Всъщност това вече се случва – моите зелени приятели постоянно пишат жалби до ЕК, тъкмо в търсене на съюзник. И дори на няколко пъти (когато докладите не решават нашите проблеми) предлагат да протестираме пред делегацията на ЕК на Московска…
    Мисля че това дори не бива да ни учудва – ЕС вече има два официални протекта на Балканите – Босна и Косово, а способността за самоуправление на нашето общество не е много по-висока…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s