Преходни бележки за прехода. Политиката на търпение

Преходът се оказа исторически отрязък, който започна с една мечта и завърши с едно понятие. Той започна с мощна символика, подобаваща на „голямата история”, на ново летоброене, което обръща десетилетията след 1945 година. Но още от самото начало на чувството за историчност, излъчвано от Изтока, се противопостави интелектуалния контрапункт на Запада. В „края на историята” единствената задача на Изтока бе да направи очевидните стъпки до очевидния консенсус в края на „Студената война”: демокрация, пазар, гражданско общество, конституционно управление. От другата страна на моралния авторитет на големите дисиденти на Централна Европа стоеше баналната задача на предрешените движения към очевидната цел. В този контекст се появи цялата символика на прехода – „долината на сълзите” (по думите на немския социолог Ралф Дарендорф), болезнената цена на едно отклонение от европейската норма. Но отклонение с ясен резултат, с ясна траектория. В тази среда революциите на 1989-та бяха обявени за „бездарни”, за бледа препратка към 1789 година и другите „големи” Революции. 1989-та изглеждаше значима само като маркер за един провал, а не като начало на велик идеен обрат. В тази среда постепенно в европейския разговор за промяната влезе една теория за политиката, която  постави координатната система на поведението и езика на, вече, прехода. Очакваната аналитична последователност по примера на разпадащите се авторитарни режими в южна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка от така наречената „трета вълна” на демократизацията, започнала през 70-те години на миналия век, с бързи стъпки извървя пътя от академичните аудитории и дебати и се наложи в политическото въображение и език на половин континент. Много малко очакваха колко трудно ще бъде  отстраняването на понятието „преход” и колко много функции ще изпълни то.
Силата на идеята за преход е видима в много посоки. Тя пое остатъците от драмата на самия срив на комунизма и осигури неговото продължение. В същото време преходът оразмери непосредствения период след първите няколко години на промяна, направи го сякаш едновременно обозрим и предвидим. С неговото навлизане бе създаден и специфичния (макар и често по-скоро риторичен) политически консенсус, в който едновременно можеха да се разположат тези, които имаха биографична и политическа връзка с промяната и тези, които нямаха такава. „Неопитните” демократи намериха в езика на прехода ориентир и пътеводител, а нео/пост-комунистите безцветен и неутрален терен, на които и те да заемат позата на създатели на новия ред. Демократичната теология на прехода изтласка встрани сравнително кратките дебати за история, ценности, морал, политическо съзидание. Историческото движение от една епоха към друга попадна в полето на политическа механика, в която етапите на развитие бяха предначертани, хронологизирани и почти автоматизирани. С „малко помощ от нашите приятели” скучната и ясна пътека щеше да бъде извървяна. Политическото въобръжение бе заменено с политически автоматизъм, усилията за създаване на демокрация и пазар преминаха в усилия за изпълнение на критерии: Съвета на Европа, Европейския съюз, Световната търговска организация, НАТО.
Поставянето на прехода в центъра на политическото мислене и поведение бързо създаде различни неизказани съгласия. Едно от тях бе свързано с удобството на неговата времева неопределеност и усложливата гъвкавост на критериите за неговия край. Възможностите за интерпретационни войни по отношение на това как, при какви обстоятелства, върху основата на коя оценка този преход е приключил, дълго даваше усещане за пространство за маневриране на политическите играчи. Друго съгласие бе за ценностната междинност на преходната ситуация, нейната амбивалентност. Тя продължава да осигурява възможността различните социални и културни факти да бъдат оправдавани, когато са на твърде голяма дистанция от високите критерии на целите на тази промяна. На всяка възможна критика има възможен отговор, оправдание за несъответствие, което произтича от междинността на този времеви отрязък. Но може би най-важен ефект бе този за прехода като основа на политическата икономия на търпението. За преодоляване на политическите, социални и икономически последствия на комунизма имаше съгласие, че „ще отнеме време”. Нуждата от радикална промяна (в България частично осъзната едва в средата на 90-те години след краха на идеята за „плавния преход”) изискваше търпение, необходима болка и изтърпяване на тежестта от създаването на пазарната инфраструктура. Ценностният и статусен процес, който компенсираше тази необходима болка бе „връщането в Европа”, новоизвоюваното разрешение за завръщане (в случая на централна Европа) и присъединяване (в случая на юго-източна Европа). Радикалната промяна на цялото стопанство, болезненото разместване на индустрии, професии, творчески биографии, регионални баланси, всичко това можеше да бъде търпяно, поради високата стойност на успеха. Към целия този процес на драматична промяна бяха добавени и преговорните процеси по присъединяване в ЕС и НАТО, които допълнително усложняваха и претовариха дневния ред на източно-европейските общества. Това претоварване на индивидите и обществата можеше да бъде изтърпяно единствено в очакване на голямата награда.
Преходът оставя като наследство едно много специфично разбиране за историческа промяна. Подреден и „продаден” по този начин той накара много от нас да мислим за историята си като някаква теология на промяната, автоматика на предварително зададени „етапи на развитие”, зад който е сложен голям исторически механизъм. Промяната изглеждаше като стъполовидна кула с ясни и неизбежни стъпки. Например, в политическото устройство това мислене изглеждаше така: създаване на правила на играта (конституция), партии, избори, институционална реформа, гражданска култура и така нататък и така нататък до плътното долепване до демократичния модел. Сегашният поглед към това близко минало обаче подсказва, че създаденото е много повече продукт на няколко „исторически прозорци”, отколкото на необратим поход на историята. Няма естествена логика на развитие, а случайни или изработени исторически „прозорци”, в които се случват или не определени промени. Като минимум в България характер на подобен тип прозорци имаха годините 1989-1992 и 1997-2000. Убеждението, че промяна се случва в малки, откъслечни периоди, не е важно само по себе си, а защото насочва политическото внимание в съвсем различна посока. Ако за теологията на промяната е важен „планът за действие”, то за историческия прозорец е важна политико-социалната коалиция, която може да роди тази промяна. Ако едното се занимава с „големите неща” и ги предпоставя, то другото се опитва да създаде конкретни конфигурации от субекти, реторика и обстоятелства, които евентуално да произведат някакво разместване на нещата.
Очакването за исторически автоматизъм на демокрацията и пазара изтласка от преходите едно изключително ценно и важно условие за успех: политическото съзидание и витруозност (crafting). В началото на 90-те имаше група политолози, които поставяха акцент именно върху нуждата от политическо творчество в изграждането и развитието на институциите, практиките и културата на възстановената демокрация. Тази нагласа бързо мина на втори план, а повечето демокрации в Източна Европа (особено такива като българската) бързо бяха определени като „нови”, а не като възстановени. Това допринесе за затвърждаването на разбирането, че пътят напред е маркиран основно от прилежното прилагане на наръчниците по демократичен преход, а не толкова от преосмислянето и нужното развитие на наличен, макар и ограничен, демократичен опит. Така се оказа, че хартиеното изграждане на институции е твърде лесно, а тяхното вътрешно развитие, самокоригиране и усъвършенстване на малки стъпки e твърде трудно. Увереността в „историческата победа” на демокрацията бе така завладяваща, че чак до началото на този век споменаването на темата за политическо недоволство в пост-комунистическа Европа бе невъзможно дори като академичен разговор. Когато „недъзите” на прехода родиха специфичния източно-европейски популизъм той бе приет с аналитична изненада без дума на признание за дълго игнорирания тътен на тези общества.
Една от най-големите заблуди на прехода бе по отношение на индивидуалната готовност за промяна. Социологията на ранната глобализация през 90-те години постоянно се занимаваше с нараставащата „гъвкавост” на индивидуалната идентичност. Различни социолози настояваха, че е дошло времето на голямата лекота, с която индивидите са готови и склонни да се захванат със собственото си преоткриване и „преправяне” (reinvention). Някои дори въведоха образа на супермаркет на идентичностите като точно, макар и леко пресилено описание на реалността. Булевардната психология услужливо предлагаше моделите и техниките на преоткриване, а културната индустрия намираше визиите на това начинание. В нашата част на континента отварянето към тези нагласи дойде с очакването, че модата и модерността на преправянето ще завладее и нас. В социални и политически категории това звучеше като очакване за раждане на граждани, на множество предприемчиви проекти, които истински ще обърнат историята. На пазарен език може да се каже, че обещанието за голямо предлагане на възможности се е разминало с търсенето от страна на реалните граждани. Двадесет години по-късно се вижда нереалистичността на очакването, че във всеки втори тлее желанието за гражданско и пазарно прераждане. Увереността, че това ще се случи, сега заплашва да ни остави без теория за това откъде и как ще „дойдат” нови вълни от промени в общества като българското, които са лишени от дълбочина и устойчивост на реформираното. „Новият” демократичен и пазарен човек не се състоя или поне не в мащаба, които теологията на прехода ни подсказваше.
Социалното въображение на промяната пък взаимства от това на Запада отпреди 20-30 години. Дългите разкази за края на класите и идването на безкласовото общество с триумфа на комунизма не отмениха разбирането, че единствената валидна социална мярка е тази на класата. Много бързо в естествен ориентир се превърна идеализираната социална структура на Западна Европа от 60-те години с ясно разграфени кутийки: голяма средна класа, малка класа богати, модерен пролетариат с коли, перални и дълги летни почивки и т.н. По този начин се утвърди очакването, че някъде по трасето на прехода ще започне да се появява не просто някаква нова социална структура, но че тя ще се състои от класи и те ще бъдат подредени в точно определено съотношение, по модела на Западна Европа. И докато всички се взирахме в търсене на първите признаци на тяхната поява се оказа, че биографиите са истинския фактор, който ще подреди по някакъв начин нашето общество. За да се случат класите на тях като мининмум им е необходимо място, образ, разказ за себе си и признание от другите. Място, за да се видят нейните членове и да се нарекат по определен начин. Образ, за да мислят себе си като част от общност, когато не са заедно с останалите. Разказ, за да имат версия как са се появили и как ще се развие живота им. Признание, за да видят себе си в очите на другия и той да ги назове несвой. Междувременно се оказа, че пост-преходната източно-европейска икономика не изглежда като западно-европейската и вместо нейната социална подредба ние получихме едно друго голямо разделение: спечелили срещу загубили.
В началната динамика на прехода уравниловката бе важен враг и нейното отмиране бе очаквано, нейните привърженици се бяха отпуснали в своята носталгия и гледаха на него като края на една епоха. За всички останали отстъплението от еднаквата мяра бе обещание, дори когато някои смътно усещаха, че няма да са сред най-успешните строители на новия ред. Дори в най-наивните си форми в теориите на прехода обещанието за равния старт никога не е било пълно, но все пак падането на комунизма дълго бе възприемано като отваряне на пространства и възможности. Всеки се надяваше на поне един опит и таеше надеждата, че той ще бъде достатъчен. Никой не искаше да мисли за собствения си възможен провал като за терена, върху който ще изникнат новите елити на новия ред. В набързо преразказания западен културен модел имаше готови, заварени елити. Те бяха гледани като завършени социални факти, които рано или късно щяха да изникнат и тук. Тяхната история не бе интересна. От Изток се виждаше как те изглеждат сега, а не как те са се случили. В илюзията на културния супермаркет формата изглеждаше лесна за внасяне. И нямаше как да е иначе след като спазването на стъпките обещаваше тяхната поява. Оказа се, че появата на новите „елити” е твърде болезнена за тези, които са разбрали или изстрадали илюзията на равния старт или пък просто не са имали енергията „да се качат на своето колело” и опитат сами късмета си. Тази погнуса от лъжливата възможност или натрапчивата липса на съответствие между усилие и резултат, способност и печалба, се оказва едно от най-важните усещания на прехода, което продължава да подкопава цялата легитимност на сегашното статукво. Привкусът от наблюдението на първоначалното натрупване на предимство заплашва да парализира желанието за всякакво начинание.
Надценяването на политическия преход може да бъде видяно и като суспендиране на разбирането за културата като важна „променлива” на всяко възможно уравнение на промяна. Рационалното политическо и институционално инженерство дълги години надделяваше над фактора култура, на различието противостоеше вярата, че има формула на „надскачане” на културното разбиране като предопределящо. Този тип разбиране предхожда появата на теориите за прехода в края на 70-те години на миналия век. Пост-колониалният императив след разпада на империите през 60-те изискваше да им бъде „даден шанс”, а главното занимание бе концентрирано върху това да се изработи относително универсален модел/сценарий за възможно развитие на новите държави. Това занимаваше две десетилетия голямата група теоретици и практици на „развитието”, идеи по-късно институционализирани на места като Световната банка и Международния валутен фонд. В тази среда са явиха теориите за прехода, които освен всичко останало предложиха удобен академичен покрив за разпадащата се общност на „съветолозите” от годините на „Студената война”. Стоейки „неконсолидирани” в демократичната траектория на прехода, въпросите на културното влияние се завръщат. Цикличността на този тип аналитични преоткривания вече става леко досадна по простата причина, че различните интерпретации никога не са изчезвали, а просто са били изтласкани от някакъв мейнстрийм, който е надценил своята способност. По подобен начин, 60-те години „преоткриха” институциите, които според академичния разказ са били „забравени” след 20-те години и срива на тогавашните демокрации. Културната „променлива” е преоткрита и всички очакваме нейните нови теоретични вдъхновения.
Обществата на прехода постепенно развиха и специфична пристрастеност към „големи дизайни” и проекти. Макар и в доста банализиран вариант, преходът бе нещо като общ код за разбиране на изискващите твърде много уточнения и дебати демократични и пазарни цели. Съхраняването на социалната енергия и възможността за политическа амнезия от страна на тези, които така или иначе имат нееднозначно отношение към тези цели, изискваха някакво междинно понятие, с което едновременно да се поддържа връзка с изначалната демократична ситуация и в същото време да се скриват същностните дилеми на „времената”. Сегашната неубедителност на резултатите от усилията за промяна отекват в оплакването за нуждата от „нов” голям проект, от нова цел, посока, мотивация. И настояването за тази необходимост ще става толкова силно, колкото е усещането за провал и незавършеност на „изначалния проект”. Високата (и често пресилена) драма на прехода не може да отстъпи на „сухото” ежедневие. Постепенните промени така и не могат да намерят своите изпълнители. Повечето от тях са застинали пред историята и изискват от нея някаква следваща задача, която да отговаря на техния опит и размах. Очакват от нея мисия, която да ги заслужава. Докато гледаме тази игра, пред нас се изправя трудния въпрос за това откъде би могла да дойде някаква енергия за промяна. По теорията на прехода обаче този въпрос няма основание, защото тя предполагаше навременната поява на атрибутите, структурите и културата на „нормалното” европейско общество. Те трябваше да са вече тук, „малко или много”.
Има и много други теми, но в момента по-важно е началото на един разговор за годишнината на едни усилия за промяна, които трябва да бъдат по-пълно осмислени. Важен е разговорът, който започва с признание за наивната предначертаност на прехода и трябва да продължи като широко усилие за търсене на работещи социални и културни коалиции за промяна и разбиране на случилото се дотук. Една от големите въпросителни остава, защо толкова дълго и спокойно наблюдавахме несъответствието между думите и фактите. Може би отговорът се крие в търпението в името на едно обещание, но търпение, което сякаш вече е изчерпано. Време е да се вгледаме по-внимателно в думата, която постепенно стана най-лесния депозитар на всички възможни бележки, коментари, фрустрации, халюцинации. Време е да погледнем за последно странното понятие за прехода, което се превърна едновременно в политически език, обществено очакване, индивидуално оправдание….и да го оставим на историята. До неговото прераждане.

Владимир Шопов е политолог. Участник в първата студентска стачка през лятото на 1990 година в Софийския университет. Член на Демократическата партия (1994-1999) и председател на националната асоциация на студентите по политически науки (1995-1996). Член на Българското филхармонично общество от 2001 година. Член на националния клуб на привържениците на ФК „Левски” София от 2002 година. Член на Българското общество за индивидуална свобода от 2006 година. Участва в гражданската инициатива „Обединени блогъри за наша България”. Води собствен блог.

Текстът е публикуван в списание „Християнство и култура“

Advertisements

4 Коментари

Filed under Bulgarian

4 responses to “Преходни бележки за прехода. Политиката на търпение

  1. Колев

    И въпреки това – Христос възкресе! Дано светлината е повече!

  2. Колев

    Преходът започна с един преврат и събуди една мечта. След това изяде мечтателите. И се завърна в лоното на реалистите.

  3. vladimirshopov

    Воистина воскресе ! Наистина….повече светлина !

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s