Предадените дарители

Доверието винаги е било сред най-дефицитните неща в българското общество. Независимо от това дали става дума за различни институции или отношения между хора степента на недоверие продължава да бъде много висока. Това ни пречи да правим бизнес, да правим дългосрочни планове, да организираме обществения ни живот по правила, да имаме спокойствие, че когато ни се наложи да излезем от широкия семеен кръг ще получим това, което ни си полага като данъкоплатци. В същото време търговията с наивност продължава да процъфтява в страната. Всички помним финансовите пирамиди на 90-те или първите строителни „градове на мечтите”, които остават непостроени покрай големите градове на страната. През последните години твърде често виждаме и търговия с добронамереност по повод на различни дарителски каузи, които постоянно се увеличават. Най-знаков от тях се оказва този с Красимир Горсов, който превърна дарителската подкрепа на стотици граждани в личен проект за повишаване на собствения си жизнен стандарт.
Настойчиво подканваното дарителство е най-видно в кампанията „Българската Коледа”, която се опитва да измести целогодишното нехаене към децата с патриотарско поддържане на великия мит за безграничната обич към тях. Отделно от това дори бегла справка със сайта на инициативата стряска с липсите, които тя е призвана да запълва. Трудно е човек да избегне чувството, че тук всъщност става въпрос за своеобразен втори данък, при прлащането на който не получава отговор на въпроса какво се е случило с първия. Официозната кампанийност на инициативата не прави възможен и целогодишния разговор за връзката например между безобразията във фонда за лечение на деца в чужбина и събираните пари по „Българската Коледа”. Друга набираща скорост дарителска техника е тази на развлекателното SMS дарителство, при което не се прави разлика между гласуване за „15-минутен” медиен герой и акт на дарителство в подкрепа на някаква кауза. Триумфът на медийните „реалити” формати измества възможността за всякакъв сериозен разговор за каузите, които стоят зад дарителския акт. Моментното сетивно участие в тези формати напълно измества по-широката проблематика за развитието и решенията на тези каузи и не създава дори елементарна връзка между тях и дарители. Това изхитряне може за кратко да „пълни касата”, но те не създава траен механизъм, чрез който да се търсят по-дългосрочни решения. Третата най-популярна форма на дарителство е на директна помощ за съвсем конкретни трагични случки и състояния (например случая с Мануела Горсова). В подобни случаи актът на дарителство е директен личен ангажимент и е свързан с чувство на непосредствена връзка с получателя. Рискът за злоупотреба тук е най-висок, а усещането за предателство е особено дълбоко, именно поради непосредстваната връзка с получателя или неговите представители. Дарителското предателство в тези случаи има изключително силен ефект върху публичната легитимност на това отношение и създава трайни негативни последствия върху практиката на даряване.
За много хора начинът на събиране на даренията не е толкова важен въпрос по простата причина, че проблемите за които те биват акумулирани е твърде важен. В известен смисъл, дарителството е една от последните области, в която хората са склонни да кажат: целта преди всичко, средствата за нейното постигане нямат значение. И наистина огромните дупки, които зеят в българските управленски системи и ежедневие са такива, че всяка трагедия заслужава да получи нашето съчувствие и подкрепа. Най-малкото защото утре и ние можем да сме от другата страна на някой мобилен номер например в търсене на пари за някое поредно лекарство, което здравната каса не покрива. В същото време обаче сегашните модели и управление на дарителство са изключително примитивни и все по-трудно ще се справят с различните проблеми и предизвикателства. Първият сериозен проблем е, че анонимното, еднократно SMS-сно даряване не позволява дарителите да станат някаква общност. Това е особено важно, защото превръщането им в макар и относително хлабава общност ще осигури както по-стабилни и предвидливи финансови постъпления, така и възможности за влияние за по-цялостно решаване на проблеми. Например, вместо всяка Коледа хората да „цъкат” електронни съобщения за спасяване на деца с тежки заболявания, те могат да бъдат мобилизирани за различни обществени инициативи, дискусии, посещения на място, въпроси към министри и депутати, за да стане ясно защо този въпрос не е приоритетен и защо прословутия фонд е повече поле за медийни разследвания, отколкото институция, която помага. Работещо по сегашните практики дарителството в най-добрия случай може да помогне за решаването на единичен проблем, спасяване на даден живот и това не е малко. Но при този модел просто ще продължава „гасенето на малки пожари” и решаването на изпаднали от управлението проблеми, вместо да имаме среда, която по-трудно допуска тяхната поява. С други думи, има необходимост от институционализация на дарителското общуване.
Друг голям въпрос е свързан с изграждането на доверие между дарителя и получателя на дарението и за това също е необходима видима организация, структура, с име, адрес, телефон и интернет сайт. В настоящия момент тези, които прибират нашите дарения са или твърде големи институции или определени физически лица. И в единия и в другия случай обратна връзка няма и индивидуалния дарител дори често не може да разбере къде и как точно са били похарчени неговите средства. Подобна информация може да бъде изпращана по е-мейл, могат да бъдат организирани посещения за тези, които искат да видят резултата от тяхната помощ, могат да бъдат канени медии да отразят направеното и т.н. Такъв тип общуване е „заразително” и то автоматично ще доведе до нарастване на самата популярност и доверие в дарителството. Подобно поведение вече се оказва изключително важен алтернативен модел на гражданско поведение в страните от централна и източна Европа, където партиите също не се ползват с голямо доверие. В Полша например има подобни дарителски общности, които поддържат няколко организации, противопоставящи се на абортите и които са способни да организират демонстрации с над 25 000 участника. Някои от тях поддържат печатни издания единствено с подкрепата на своите дарители, създават специални фондове, организират публични кампании.
Стандарната реакция на очакването за нарастване на дарителството е свързана с липсата на достатъчно средства сред българските граждани. Твърдението, че тук просто „няма пари за тези неща” може да бъде постоянно чуто. Опитът на най-различни държави показва обаче, че при огромното мнозинство от дарения става въпрос за малки суми. Например в Италия има работещи организации, които разчитат на голям брой хора, които дават средно около 5-7 евро. Вярно е също така, че за своите по-големи инициативи мнозинството организации разчитат на няколко големи донори, но истинската устойчивост и динамика идва от многото малки донори, които са превърнали конкретна кауза или въпрос в свой личен, траен ангажимент. Подобна е картината и в Съединените щати, където повечето организации, защитаващи различни каузи се издържат главно от малки донори, с които обаче се поддържат постоянни отношения. На практика най-бързо развитие се постига там, където дарителството престава да бъде еднократна проява на добра воля и там, където усилията за решаване на даден проблем или защита на определена кауза станат професионални.
Подобно развитие в България ще дойде доста трудно поради най-вече две причини. Първата се крие в дълбоко вкорененото усещане, че най-печелившата стратегия е тази на индивидуалното (или разширено до семейно) спасяване. Към момента сякаш са твърде малко хората, които виждат смисъл да инвестират време и средства за развитие на обществена инфраструктура, която да позпомага и решава големи проблеми. На всеки конкретен проблем повечето българи си имат умалено, лично решение или през различни социални мрежи или чрез финансов ресурс (подкуп). На големите проблеми и предизвикателства те си имат малки решения, тук, днес и за мен (и семейството ми). Вторият по-общ проблем идва от изключителната трудност по създаване на институции, структури, които да работят по правила, ясно, точно, предвидимо. В България институциите са предимно волята на дадени човек или хора, а не общи правила, работещи предвидимо и за всеки. И все пак има неща, които могат да бъдат направени, за да се развие бавно поникващото отношение към дарителското усилие. Може би най-важното от тях е дарителите да започнат да задават въпроси и да изискват информация за това какво се случва с техните средства. Успоредно с това следва да бъде въведена система за управление на даренията в държавните институции, които имат подобни кампании. Следваща възможност е да бъдат доразвити съществуващи организации (например българския дарителски форум) и да започнат да управляват професионално различни кампании и инициативи съвместно или от името на техните организатори. Четвърти вариант преминава през по-нататъшното разпространение на по-странични практики като корпоративната социална отговорност. Сегашните форми на събиране на средства не могат да способстват за развитие на трайна култура на дарителство. Ако поне някоя от горните възможности не започне да бъде прилагана остава реалната опасност все повече и все по-често дарителите да остават с чувството, че са излъгани и предадени от някой, а от това единствено ще нараства усещането за безпомощност и изолация на всеки един от нас.

Текстът е публикуван във вестник „Монитор“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under BG Life

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s