България тепърва трябва да търси своето място в глобалния свят

Едно от най-позитивните заключения, с които се гордее българското общество е това за намереното геополитическо място, за края на дългите лутания и подмятания от неконтролируемите сили на историята. Трудната преориентация на България към Запада, неговите организации, политика, пазари трябваше да сложат точка на този твърде дълъг период, да осигурят заслужен „таймаут” от дългия престой в „погрешната” страна на европейската история. Уютното място на този проспериращ Запад възприемахме с подсладените спомени от безгрижното потребителство на 60-те и 70-те години на миналия век. Членството в обединена Европа импонираше и с измамната увереност, че рецептите за развитие са вече намерени и нашето присъединяване ще бъде по-скоро лежерно упражнение по тяхното меко прилагане върху нас, със съответните очевидни ползи. Мощната първа вълна на глобализацията допълнително засили това очакване за неизбежен и очевиден успех. Нейната сила идваше и от убедеността, че най-накрая магическата формула на успеха ще бъде приложена и върху България. Сегашната криза обаче постави на линия много от тези рецепти и предписания и светът навлиза в момент на ново изобретяване на развитието. Членството на страната в ЕС и НАТО няма да бъде достатъчно, за да гарантира нейния просперитет. Новите сравнителни предимства трябва тепърва да бъдат доразвити или създадени.
В триумфалната първа вълна на глобализацията на 90-те години и началото на 21-и век се включиха всички, дори сегашните нейни по-меки или по-твърди критици. Макар и в различна степен, в нея вярваха и руските централни банкери и френските кметове, които се надпреварваха да купуват „неустойчивите” финансови инструменти на лошия англо-саксонски капитализъм. Комбинацията от увереност в пълната победа на демокрацията и универсалната способност на пазара да произвежда богатство дари тези години на глобализацията с особено чувство на безгрешност, което историята винаги рано или късно изтрива. Универсалната формула за успех включваше няколко очевидни предписания: либерализация на различните режими на регулация, свързани с бизнеса, приватизация, „структурни реформи”, най-вече свързани с пазара на труда (по-лесно наемане, по-лесно освобождаване) и социалната подкрепа (по-малко пари за по-кратки периоди и постоянно обучение). Заедно с поддържащата политическа инфраструктура под формата на демократични избори, партии, нови конституции, свободни медии, тази конфигурация даваше неизбежната рамка за развитие. Тази самоочевидност обаче направи много от ново реформираните общества лениви и дори мързеливи. Твърде често техните елити и граждани си мислеха, че да либерализираш и приватизираш е достатъчно за едно общества, за да стане богато и то трайно богато. В тази ситуация огромната част от обществените и политически усилия отиде просто за прилагането на рецептите, а не за реално управление на процесите, които те стартират.
В подобна атмосфера е изпаднала и България, която и без това имаше достатъчно затруднения с това да приеме самите идеи на тази рецепта за развитие и после да я приложи пък било и частично. Един от големите проблеми произтича от усещането, че в цялата работа има голяма доза автоматизъм. Надлежното прилагане на А, Б и В ще доведе до Г, Д и Е. По този начин сравнителните предимства на страни като България, с които те се борят за глобалното внимание и инвестиции просто се приемат за даденост. Отваряте пазари, приватизирате и гледате кое от това, което имате налично ви прави по-привлекателни и изгодни и с него тръгвате на поход. Важното тук е, че дълги години не се приемаше идеята за управление на самите сравнителни предимства. С други думи, просто констатирате ниската цена на труда и я използвате, за да привлечете инвеститори. Или констатирате наличието на добра подготовка в дадена област и с това търсите интерес. При тази първа глобализационна вълна страни като България просто „сложиха на масата” заварени свои предимства и зачакаха да видят какво ще успеят да получат от тях. Твърде малко бяха хората, които си даваха сметка за тяхната неуникалност и преходност. Например, групата държави, която залага на ниската цена на труда е твърде голяма и от този фактор някои едва ли ще получим голямо и трайно предимство. Освен това, сравнителните предимства не са вечни. Условията, средата и политиката, довели до тяхната поява трябва да бъдат поддържани и подобрявани. Иначе казано, ако например висшето техническо образование преди даден брой години е създавало добри специалисти, това не е било просто резултат на стечение на обстоятелства, а успешно решение, което трябва да бъде подкрепяно и умножавано. Успехът във втората глобализационна вълна става особено зависим от внимателното култивиране на съществуващи и подкрепа за възникващи нови сравнителни предимства по простата причина, че твърде много са вече страните и обществата, които са „пазарни”, „демократични” и „евтини за бизнес”. За да бъдеш обект на глобален ресурс трябва да бъдеш все по-уникален, да имаш поне няколко неща, които правят разликата между теб и постоянно нарастващата група „нормални” държави и икономики.
Създаването на нови сравнителни предимства обаче не е чиновническо занимание и не означава, че няколко политици и бюрократи трябва да се затворят в някакъв комитет и просто да решат кои сектори на икономиката да се развиват и кое не. Необходимостта по-скоро е от един широк, отворен разговор за това какво можем да правим и произвеждаме като хора, общности и икономика и как да умножим или развием по нов начин тези способности. В този разговор трябва да участват българския бизнес, политици, академична общност, неправителствен сектор, организации на чуждия бизнес в България. Никое общество не чака просто да види какво ще му „подхвърли” пазара като ниши и предимства за развитие. Те не са природни явления, а управленски проекти, макар и с различна степен на намеса от страна на държавата. Например, Великобритания, която се слави като флагман на модела на икономическо развитие с минимална държавна намеса през 90-те години на миналия век проведе такъв тип разговор и взе важни решения. Едно от най-важните сред тях тогава се отнасяше до висшето образование. Изхождайки от разбирането, че бъдещето принадлежи на икономиката на познанието британската държава, бизнес и общество радикално промениха системата за висше образование. Нуждата от повече и по-добре квалифицирани хора означаваше почти двойно увеличение на влизащите в системата на университетите. Само в рамките на 20-ина години на практика броя на висшистите там се увеличи двойно. Съществуващите професионални колежи бяха трансформирани в университети с широки образователни програми и нови изследователски центрове. Увеличено бе и финансирането за докторските програми. Само допреди 15 години водещи британски университети постоянно губеха качествени докторанти по посока на Северна Америка единствено, защото не можеха да им осигурят стипендии и заетост по време на доктората им. Сега тези университети функционират на принцип, при който нито един приет не трябва да отпадне от програмата, поради недостиг на финансиране.
Много такива примери за управление на сравнителните предимства могат да бъдат видени и в по-затворени икономики. Повечето „азиатски тигри” от втората половина на миналия век взимат съзнателни, целенасочени решения да развиват експортни производства и концентрират ресурси по-скоро в средното образование в търсене на добре подготвени работници. Това сравнително предимство обаче не е статично. След кризата в края на 90-те години анализът на събитията показва нуждата от развитие на собствен капацитет за иновации и държави като Малайзия и Сингапур започват да насочват средства в тази посока. Дори в тези случаи не става въпрос за непазарно селектиране на един или друг сектор просто в полза на един или друг бизнес интерес. Единствено пазарната среда може да даде верните сигнали, но това не отменя нуждата от управленски решения, които ги умножават, засилват. Един от големите уроци на сегашната криза е, че качеството и дълбочината на икономическия растеж са дори по-важни от нейните макростойности. Едносекторни икономика като латвийската например от 15% растеж изведнъж се сринаха в 15% спад.
България трябва да намери отговор на големия въпрос за бъдещето на своя икономически растеж, за това как реагира на отмиращите вълни от аутсорсинг, за постоянния недостиг на квалифицирана работна ръка, за тежката регулаторна среда, за несигурността, произтичаща от лошата съдебна система и правоохранителни органи, за неадекватното качество на образованието, за тежката администрация. Необходима е колективна и точна оценка на пазарната среда и тенденции, за да бъдат отстранени най-големите пречки и засилени тези предимства, които все още обществото и икономиката притежават. Сегашното качество на политическата система и ниво на публичен дебат не дават почти никакви надежди, че това ще се случи. Дотук България бе пасивен потребител на простия факт, че влезе в глобалната икономика. Ако страната не започне реално да управлява това, което й се случва там може да се окаже, че най-доброто вече е зад нас и оттук нататък сложната глобализационна игра просто ще ни подхвърля насам и натам като полуграмотен играч, попаднал случайно в нея.

Текстът е публикуван във вестник „Монитор“

Advertisements

5 Коментари

Filed under Bulgarian

5 responses to “България тепърва трябва да търси своето място в глобалния свят

  1. Ама той президента нали публикува книга „България в глобалния свят“ дайте да вземем някой съвет от там. Дано има и нещо извън ловния туризъм 😉

  2. vladimirshopov

    Напълно бях забравил за този „принос“. Ще прочета внимателно 🙂

  3. Даниел

    Въпросът за държавата в глобалния свят с чисто локален, закрепостен елит и население е интересен 🙂
    А как ли ще реагират повечето икономически експерти, за които основният инструмент е намаляване на данъци или на осигурително бреме. Всъщност данъците в България са достатъчно ниски, особено за бизнеса.

  4. Веско Паскалев

    Владо, чудя се дали миналата година по това време ТИ щеше да пишеш за създаване и управление на сравнителни предимства (от което горкия Дейвид Рекардо сега се обръща в гроба си) :-))))

  5. vladimirshopov

    Весо, хубави коментари, както винаги, но аз никога не съм бил толкова „либерален“. Ясно е, че предимствата са nurture, not nature. Това не се отрича дори от бащите на либерализма. За британските университети съм съгласен, че изпълнението на тази цел не е факт, но е вече съзнателна политика. Нещо, което не беше така преди 10-ина години – както изпитах на гърба си 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s