Провалените евроизбори

Влизането на България в ЕС ни дари с най-скъпия ни политически мит. Това е митът за приобщената държава, която е пречупила веднъж завинаги своя статут на „малка”, захвърлена държавица, която най-накрая е надживяла най-големия си кошмар, своята периферност. В същото време, вместо политици и управленци да използват този повод, за да „вкарат държавата в час” ние виждаме странно явление. Преражда се някакво усещане за „блестяща изолация” от света и това, което се случва в него. Сякаш европейската черупка, в която се вмъкнахме ни е основно необходима като ново убежище за традиционната ни пасивност и немарливост към света. Свят, в който изригват големи промени и който, едва успокоил се след края на „Студената война” отново започва да се променя с вихрена скорост. След няколкогодишното „навлизане” в ЕС, в което всеки нелеп ход се прощаваше с извинението на новобранеца, сегашните евроизбори трябваше да са първия знак, че българската политическа класа постепенно става малко по-адекватна в тази среда. Нямаме основания да мислим, че това се случи.
В моментите, когато въобще се говори за ЕС, общата тоналност на реториката към Европа продължава да бъде на политически свян, често роден от безсилие. Дългото чакане в предверието на ЕС сякаш необратимо е кодирало езика, на който говорим. В България продължава да доминира разбирането, че за тази организация може да се говори само с някаква възвишеност и основна задача на политици и коментатори е да участват в изграждането или разпространението на светлите европейски идеали, така както те са формулирани в официалната история на ЕС за самия себе си. Политическата благодарност от предоставеното членство и политическия срам от провалените първи години на България в съюза наистина правят особено трудно поведение, което се опитва да защитава конкретни, български интереси. Все пак, ако еврокампанията на 2007 година бе простимо претоворена със символика, то настоящата трябваше да покаже на българските граждани, че „европейския интерес” не е някаква абстрактно, еднозначно и благотворително благо. Той е терен, на който се води сложна, дълга и тежка битка за това коя страна колко от своите интереси ще успее да „вплете” в европейските. Европейските закони не са просто „най-малък общ знаменател” на това, което искат отделните страни. Те са теренът, върху който трябва да градиш коалиции, да водиш и печелиш дебати, да преформулираш проблеми, на които имаш най-убедителния отговор. Вярно е, че страната в момента просто няма ресурсите, с които да осъществи подобен политически реализъм, но мънкането или откровеното подминаване на големите европейски дебати ще има лоши последствия за страната.
Няколко са тези дебати, от които България ще бъде или печеливша или губеща. Например в рамките на идния европейски Парламент ще бъде решен въпроса за следващата финансова рамка на съюза за периода 2013-2020 година.Сегашната криза кара правителствата да трупат дефицити, в някои държави (например Ирландия) започва вдигане на данъците и всеобщо чудене как да се пестят средства, а разходите да бъдат по-ефективни. За холанците пък ЕС е вече твърде скъп. На този фон европейската солидарност, на която ще разчитаме и през идните години ще стане по-пестелива и по-строга. Европейската народна партия написа това черно на бяло. По всяка вероятност парите, които всяка една страна-членка заделя за Европа (сега малко над 1% от  БВП) ще намалеят, а битката за тях ще бъде не особено възвишена. С тези пари ще трябва да бъдат приети и нови страни-членки, които също ще очакват подкрепа. В същото време, при такива разговори винаги се гледа и начина и обема на средствата, които вече си похарчил. Ако това бъде приложено спрямо България страната може да се окаже със силно свити еврофондове. Тази битка е както за следващото правителство, така и за депутатите, които заминават за ЕП.
По-мислещите европейски политически системи в момента са заети да търсят отговори на въпроса за причините за глобалната криза. Много от големите европейски държави сега тръгват в посока, която не е изгодна за страната ни. Например, връща се темата за индустриалното развитие и за важността от стабилната индустриална „база” в отделните държави. Правителства са готови да плащат огромни суми, за да си върнат предприятия (Швеция). Други прилагат всякакви схеми, за да си запазят сегашни производства (Франция). Трети говорят за ре-индустриализация (Великобритания) и за важния социален ефект на заводите за общностите и регионите около тях. Страничен ефект от това е, че много правителства ще се опитват всячески да спрат „изнасянето на производство” и ще се опитат да „хармонизират” максимално условията за правене на бизнес на Изток с тези на Запад. Още сега например Германия и Франция засилват натиска за данъчна хармонизация, която ще отнеме важно предимство на новите страни-членки. Ето един български интерес, които евродепутатите ще трябва да отчитат, и в европейската народна партия и в партията на европейските социалисти.
Друг голям дебат е този за регулациите. Европейската левица е твърдо убедена, че сегашната криза е криза на недостатъчната регулация, на предоверяването на пазара. По тази причина има опасност идните години европейското законодателство да бъде с рестриктивна насоченост и това да умножава скъпите регулации и стандарти, които и без това трудно се прилагат в България. Нашите евродепутати трябва бързо да се научат да намират тънката линия между необходимата и полезна хармонизация на това, което става в Европа и скъпото свръхрегулиране, което пречи на догонващите държави. Затварянето на ЕС вътре в себе си също ще бъде факт през идните години. От това ще пострада по-нататъшното разширяване на съюза, от което България има полза и интерес особено по посока на страните от бивша Югославия. Двете големи европейски партии не са ентусиазирани и убедени по този въпрос като ЕНП почти изключва разширявания през идните години с изключение на Хърватска. Българската стабилност и развитие преминават през спокойни и развиващи се съседи, в които конфликтите постепенно заглъхват. Това разбиране е едно от малкото, които не се сменят с правителствата. Ето още теми, по които много бързо трябва правителство и евродепутати да започнат работа, но с хъс, разбиране и компетентност.
През последните години става все по-осезаема нуждата от някакъв момент, в който имитациите да свършат и партиите да станат партии, управлението да се занимава с решаване на важни управленски въпроси, правителствата да престанат да бъдат разпокъсани губернии на отделни владетели. Сегашното затъване в клипчета, скечове, чалга, мимолетни съветнически герои отваря драматична пропаст между големите въпроси на момента и сегашното предизборно завъртане. Сякаш колкото по-дълга е тази кампания, толкова по-малко смислени разговори и отговори чуваме за това, което ще има значение след три-пет-десет години. Заливат ни медийни вълни на „червените” списъци на постиженията, отдясно трещи реториката за края на местния „демократичен ред”, от перифериите гърмят завките на новите „нови”, от „центъра” лъха непукизъм облечен като мъдрост. В някакъв смисъл, ако по време на такава дълга кампания не чуваме що-годе смислени отговори на въпроси като тези за източниците на бъдещ икономическа растеж, за това какво и как България ще прави в ЕС, за възстановяване на елементарна законност и ред, за предоставяне на реални обществени услуги, за България ще е станало окончателно ясно едно нещо. А то е, че страната вече е ударила тавана на своето развитие, няма базов капацитет да се самоуправлява модерно и по правила и бъзвъзвратно се разполага в безпомощната поза на натрапник, който дори не може да предизвика съжаление.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s