Неофеодална България

Всеобщата изненада от възможността на тези избори България да се сдобие с първите свои мажоритарни феодали от типа „братя Галеви” се движи по добре известна логика. Отначало е спокойното игнориране на притесняващи факти, тук хората си затворят очите за някое безобразие, там някой се оказва близък роднина, на който някак си не бива да му „създаваме проблеми” и му помогаме да заобиколи правилата. После решим да „проявим разбиране” с ясното съзнание, че в някой момент ще очакваме това да бъде направено и спрямо нас. Така постепенно се трупа едно лепкаво беззаконие и атмосфера, в която единственото играят познанствата, а не правилата, надделява фалшивото „човешко разбиране”, а не „безчовечната” логика на правилата, „толерантността” към днешния нарушител, вместо неудобството и усилието, които са тежестта на законния ред. Този живот си върви тихо и настъпателно, докато някой неслучил се технически преглед не размаже десетки хора, докато някой безкрайно отлаган ремонт на мост не зарови други под себе си, докато някой порой не отнесе нечия незащитена къща. Публичното събуждане за неофеодална България, което протича едновременно с мажоритарните кариери на дупнишките покровители е от същия порядък. Тази реалност е построена от хиляди тихи, ежедневни отстъпления от правото, закона, морала, от хиляди причини защо едно или друго нещо не скандализира един град и неговите обитатели. Днес седим пред тази реалност, сякаш тя е телепортирана от друго измерение, чудим се какво да я правим и как тя е станала възможна. И докато това се случва сме изправени пред опасността утре тя се окаже единствената възможна реалност, от която излизането ще е сизифовска задача.
Метафората „Галеви” е метафора за собственото ни пренебрежение към политическата профанизация на местната политика. Централизирана България винаги отлагаше местното самоуправление и намираше причини, поради които то не беше „целесъобразно” или пък не му „беше дошло времето”. Отдалечена от националната сцена, местната политика бавно и спокойно се превръщаше в някаква безцветна смес, в която потъваха всички национални политически цветове. От това нещо произлизаха всякакви роднински и приятелски коалиции, по отношение на които познатите ни политически форми са ненужен комплимент. Имената на партиите бяха точно толкова безсмислени, колкото ПЛАМ-ът в очите на новата дупнишка политическа класа. Един единствен пример тук е достатъчен. В края на четирите години на предходния общински съвет на Несебър през 2007 година едва четирима от общо 31 съветници бяха членове на партиите, с чиито листи са влезли през 2003 година. Постоянното изобретяване на безмислени партийни етикети ражда абсолютни шедьоври, които не носят никаква ориентация за това какво правят или не правят съответните им носители. В местната власт отдавна няма политически коалиции, а просто някаква смес от припокриващи се кръгове на бизнес интереси и семейни и родови групи. Тактическото предпочитание начело на тези формирования да застават лесно сменяеми пешки вече отстъпва на пълната самоувереност, че няма никаква преграда пред най-видимото и публично възможно легитимиране на тази реалност, а именно мажоритарното разполагане на феодалите в самия център на властта.
Политическото включване на новите феодали е всъщност крайната точка на един дълъг процес на социално развитие, при който местните икономика и общество постепенно заприличаха на частни владения. Концентрацията на икономическа власт в по-малките градове в ръцете на няколко души означава, че местните партии и управление започват да приличат на филиали на една и съща организация без собствено мнение и позиция. Откритото и независимо предприемачество става все по-трудно извън икономическите дейности, които поддържат местните владетели. Общинската публична власт започва да губи своето лице и новите велможи стават по-важни за нейната работа, отколкото самите граждани. Постепенно правоохранителните и правоприлагащите институции се оказват гаранти за тяхното спокойствие. Новите владетели разгръщат и сериозна благотворителна и социална дейност, която окончателно ги превръща в благодетели, в хора обърнали се към решаването на „проблемите на ежедневието” на своите съграждани. Местният хайлайф бавно преминава под техния контрол и организация. Така настъпва пълната институционална и културна амнезия за това какво се случва в тези градове, за хората, застанали в техния център, за пълзящата поява на модерния феодализъм,  който става ежедневие на тези, които не са мигрирали към някой голям град в страната или някъде из Европейския съюз.
Възникването на българския нео-феодализъм обаче не е просто някакво регионално явление, което се случва извън начина, по който се упражнява властта в центъра. В своя най-чист вид след 1989 година такъв начин на управление въведе Симеон Сакскобурготски. При него отделните министерства функционираха като напълно самостоятелни владения, а техните ръководители дължаха на своя монарх съответния данък и почести. Оттам нататък държавния принципал ги оставяше да работят като отделни губернии, далеч от неговото ежедневно внимание и ангажимент. Самото качество на управление бе просто функция на способностите на съответния министър и неговото желание да се занимава с работа. Сегашната коалиция леко видоизмени този модел като всяка от партиите договори и получи своите неприкосновени управленски територии, а тяхното разместване можеше да се случи единствено чрез цялостно предоговаряне. Именно на това се дължи изключително ниската популярност на начина, по който се правят днес коалиции в България и оттам идват големите притеснения за начина, по който ще бъде договорен следващия кабинет на страната в задаващия се още по-шарен Парламент. При такъв модел на управление на централната власт едва ли е голяма изненада и съществуването на територии от страната, които приличат на откъснати парчета частна собственост извън обсега, вниманието и интереса на останалата част от държавата. В момента за масовата публика те са повече повод за развеселие, отколкото причина за размисъл. Голямата градска част на населението се отнася към новите феодали като към герои на комикси, които няма как да слязат от страниците и да се окажат в тяхното ежедневие. Картината обаче изглежда друга. Под носа на затварящата очите си държава изникнаха минигубернии, които приличат много повече на осъвременени васални организации, отколкото на нещо, което има връзка с 21-и век. Пред нас изникна един истински социален и политически Франкенщайн, на който сега всички колективно се чудим.
В тази ситуация задаващия се национален вот на много места ще прилича на референдум за остатъчния ни капацитет да се противопоставим на описания модел. На практика наблюдаваме появата на кандидати за имунитет, при които политическо съдържание напълно отсъства. Изборът на подобен тип хора в Парламента ще затвърди възможността им да поддържат държави в държавите, а тази легитимност ще направи обратния път към нормалността изключително труден. Изборният сезон 2009 ще остане и с превръщането в национална практика на контролирания вот, за който досега се успокоявахме, че работи единствено на местно ниво. „Лизингът” на гласове става възможен именно в нео-феодална среда, в която лицата на публичната власт нямат никакво значение. Единствените хора, които „се броят” са новите благодетели, от чието разположение на волята зависи местната икономика, политика и живот. Разбира се, за несъгласните винаги остава възможността да напуснат и да търсят шансовете си в отворената среда на ЕС, да отидат на гурбет и от време на време да се прибират, за да изконсумират на тихо малките си парчета независимост и мимолетен просперитет.
При цялата си наивност усилието за промяна на това статукво ще бъде важно през идните години и тя може да се случи в няколко посоки. Една е постепенното възстановяване на законността чрез действия на национално ниво на институциите на националната сигурност и ред. Чувството за безконтролна собственост е толкова опасно, колкото и самото състояние на такава. Усещането на тези хора, че „държавата това са те” трябва да бъде обърнато преди да изтрие всякакво желание за противопоставяне от страна на някои граждани в тези места. Друга важна мярка е стимулиране на икономическо предприемачество и разнообразие, за да могат местните икономики да избягат от тясната си база, която се доминира от новите феодали. Трето възможно усилие е целенасочената подкрепа за различни граждански, професионални и социални организации, които имат интерес в промяна на статуквото. Следваща възможност е поддържането на постоянно внимание към тези места, за да се изгради по-осезаема нетърпимост към такива отношения в страната. Но преди дори да си представим, че някои от тези неща могат наистина да се случат, ние заставаме пред важен тест за европейска нормалност. Евентуалното избиране на мажоритарни феодали ще е сигурен знак, че сме претърпели провал и че част от България е трайно загубена за тази нормалност. Избирането на подобни кандидати ще ни каже и нещо още по-притеснително. То е свързано с появата на масова доброволна зависимост, при която съвременната държава с нейните правила, норми, култура се е оказала нежелана и непосилна за много общности в страната. При такова развитие на нещата борбата с пожеланата зависимост ще бъде наистина една напълно неравна битка.

Текстът е публикуван във вестник „Монитор“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under BG Life, Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s