Предизвикана победа

Навикът на българските управляващи да предизвикват и самоусилват своите политически загуби сработи още веднъж. След неподходящото макрозадоволство на СДС през 2001 година и бляскавите календари на успеха и дразнещата тиха самоувереност на Симеон Сакскобурготски преди четири години, сегашното управление се отдаде твърде много на измамното усещане за безпроблемно политическо дълголетие и предизвика реакцията на голяма част от българските избиратели. Де факто „голямата коалиция” на отишлия си Парламент се предовери на сериозната си математическа мощ и постепенно забрави за законите на политическата игра. По този начин тя допълнително ускори постъпателното развитие на спечелилата партия ГЕРБ и я превърна в по-убедителен победител, отколкото тя самата очакваше, че ще бъде. Това игнориране на тези закони форсира политическа поляризация, която удари наред всички партии на сегашното статукво и преход, включително и тези на старата десница. България продължава да не може да преизбере свое правителство. Нещо повече, сега политическото недоволство  отново поставя в центъра на управлението млада партия със сравнително неясно лице.
Независимо от убедителната си победа явлението ГЕРБ не е се разви като политическо цунами, както това се случи с НДСВ преди вече осем години. Задънената улица на старата десница постепенно доведе до този проект в движение, който напълно измести вниманието на европейската десница и превърна от партията на софийския кмет най-мащабното упражнение по организирано партийно строителство през годините на прехода. ГЕРБ е партия, която се изгражда по модел и се опитва да следва позабравените в България постулати на това занимание: работещи национални структури, младежка и женска организация, работа с браншови и граждански организации, групи за секторни политики и т.н. Този тип работа й позволи да направи своето развитие учудващо постъпателно, стъпвайки върху, но и развивайки личния ангажимент и излъчване на Бойко Борисов. Независимо от тази партийна прилежност ГЕРБ е пореден проект, който се основава на личната гаранция и степента, в която те изглежда достоверно на избирателите. В този смисъл, тук има много емоционален вот, но и много премерен, изчислен вот, който не се основава единствено на обещание за Обетована земя. В сегашния успех на Борисов има и част от една нова политическа директност, която може да бъде видяна например в поведението на френския президент, Никола Саркози. Значителна част от неговия успех в първите години се дължеше на готовността му да разбие стерилния политически език, който просто не желае да назовава проблемите и не смее да търси решения на тези въпроси, които са постоянно игнорирани. Тежката и трудно помръдваща „голяма коалиция” на БСП, НДСВ и ДПС се оказа най-плодотворната среда за този контраст, който сега изстрелва ГЕРБ във властта.
Отминалата кампания е важна не просто с изборните си резултати, а и със своя характер и тоналност. Високата избирателна активност сега по-скоро маскира задълбочаващия се проблем с контролирания вот в страната. С просто око е видно, че формите за неправомерно влияние върху начина на гласуване стават все повече и са все по-професионални. В по-малките населени места изборния процес все повече се отдалечава от всякакви нормални демократични стандарти и заплашва през идните години почти да обезмисли политическия избор. Стреснатите от тази възможност избиратели, които този път не пропуснаха да дадат своя глас ни спестиха най-мрачните сценарий за влизане в националната политика на изключително притеснителни фигури начело с фамозните вече братя Галеви. Но това може да се окаже пиров успех, ако следващото управление не просто се заеме със създаването на по-добро изборно законодателство, а се опита да промени цялостната среда на живот в по-малките градове и села на страната. Разбиването на нео-феодалните модели на живот там е спешна задача, а евентуалното изкушение на новото правителство просто да размести и замени част от тези хора със свои собствени може да срине сега получената обществена подкрепа.
Не по-малко притеснителен е факта, че ненужна дългата кампания от два месеца не роди почти никакъв смислен дебат по ключовите въпроси за страната. Българските партии направиха кампания, в която успяха тотално да игнорират европейската и световна среда. Малки изключения бяха темите за евентуално споразумание с МВФ например, въпреки че до голяма степен те бяха повече повод за превъртане на старите клишета за фонда и неговата роля в България. Извън програмните документи нямаме ясна идея какво следва в ключовите сфери на здравеопазването, образованието и социалната политика. Дори европейската тема, по която всички се упражниха остава обладана от неяснота. От тази кампания не стана ясно какво точно ще се промени там в структурно отношение, каква ще е съдбата на министъра на европейските въпроси, ще бъде ли създадена система за управление на членството на страната в ЕС, кои точно ще бъдат областите, в които ще има българска активност и т.н. В българската политика вече сякаш няма място за такъв тип теми. По време на кампаниите те не са достатъчно интересни, а извън тях не остава време за сериозна дискусия, поради натиска на управленското ежедневие. Еднозначният победител носи предимството на еднозначната отговорност. Това може да се окаже политически ресурс на страната по простата причина, че досега правените в България коалиции са твърде негъвкави, без ясна програма, мудни при вземането на решения и постоянно отлагащи политическата отговорност. В същото време, настоящата победа на ГЕРБ не е достатъчна да им позволи да излязат от коалиционната логика, въпреки тяхното желание за това. Нова е, обаче, сравнително широката палитра от управленски варианти пред партията и възможността за селекция и разместване на коалиционни партньори през идните години на този мандат. Политическата еднозначност означава и отпадане на обяснителния модел „ние ги хващаме, те ги пускат” и пълна управленска отговорност. Към сегашния момент Бойко Борисов изглежда по-независим от своите бъдещи колеги и партньори, отколкото това беше случая със Симеон Сакскобурготски. Остава да видим как тази по-висока степен на свобода ще бъде използвана.
Сегашната коалиция е явния губещ на този вот, но до тях може да бъде поставена и „синята коалиция”, която отново приполови броя на своите избиратели, но и трудно ще получи така желаната роля на решаващ партньор в задаващото се управление. Наистина общото членство в Европейската народна партия ще направи тяхното сътрудничество неизбежно, но резултатите на СДС и ДСБ приличат много повече на политическо оцеляване, отколкото на ново начало. НДСВ плаща цената на големия си обратен завой от 2005 година и сега остава да разберем дали тя може да съществува извън властта с целия си наличен управленски опит и лица. И на тези избори не успя да се утвърди зелена партия, която да поеме генерационната енергия зад различните граждански протести, на които станахме свидетели през последните няколко години. Превръщането на тези парламентарни избори във един вид референдум за настоящето и бъдещето просто не остави място за такъв тип политически субекти, но и в това има урок. Гражданското действие има бъдеще единствено, ако многото и различни организации се научат да работят заедно, да изграждат коалиции от близки структури, които вместо да се борят една срещу друга за обществено внимание се научат да споделят ресурси. Появата на подобен тип поведение ще бъде от изключителна полза през идните години и пред задължителните изкушения на всяко едно правителство в България.
Едно от големите напомняния на отминалите избори е, че политическата логика има своите закони, колкото и страната да продължава да стои неубедително на демократичната карта на Европа. Усещането за изоставеност на много български граждани и този път се превърна в политическа енергия с видим елемент на неизвестност и несигурност. Но това не е политическа новина. Крайно време е участващите в българската политика да намерят формула на поведение, която не кара техните избиратели да ги сменят на всеки четири години. След 1989 година България така и не успява да преизбере свое правителство, да запази някакво изградено доверие между управляващи и управлявани, да създаде политически авторитет, за да накара достатъчен брой хора да направят най-трудното: да препотвърдят своя избор. Всеки път достатъчно хора намират достатъчно причини, за да кажат „не”. Българската политическа класа сега ще плати цена за това и ще бъде „презаредена” с нова група попълнения отвън, както това се случи през 2001 година. Преходите в източна Европа продължават да раждат странни конфигурации като партията на братята Качински в Полша, новата радикална десница „Йобик” в Унгария, леко странния настървен евро-скептицизъм на Чехия и Полша. Изборът на ГЕРБ със сигурност ще се нареди сред тези причудливи развития на изток от Виена. Партията влиза във властта, точно когато въпросителните са най-много и лесните отговори са най-малко. Глобалната криза не просто изисква анти-кризисен план, а цялостно разместване на начина на правене на политика в страната. Сега предстои да видим дали това, което се случи в България ще бъде инжекция на гражданска нормалност или поредна доза политическа екзотика с ограничен срок на валидност.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s