Затворените кръгове на носталгията по комунизма

Според кодекса на наивния либерализъм към днешна дата носталгията по комунизма трябваше да е изчезнала. Двадесет години от началото на прехода магическото въвеждане в света на капитализма, пазара и демокрацията трябваше да „излекува” ирационалното отношение към миналата система. По нашите земи в това очакване бе и основната грешка на прохождащата българска опозиция, която не успя политически да овладее тънката разлика между носталгия по миналото (включително и собственото, лично такова) и носталгия по комунизма. Годишнината от падането на Берлинската стена и обединението на Германия сега е повод за появата на най-различни изследвания за смисъла на тези години и начина, по който хората гледат на отминалата епоха. Оказва се, че мнозинството източногерманци имат селективна амнезия за неприятните моменти и помнят предимно удобствата и спокойствието на комунизма. Младите пък имат много непълна представа и с лекота възприемат разказите на своите родители за хубавите отминали времена. България не е по-различна. Големият въпрос остава какво следва от всичко това. За да имаме поне някакъв отговор на този въпрос трябва да си дадем сметка, че  всеки, който иска да спечели политическо мнозинство в страни ката България трябва да предложи някакъв разпознаваем вариант на „близкото минало”, който да не бъде автоматично и масово отхвърлен от избирателите.

Случаят с Германия има своето обяснение. Обединението приличаше много повече на мирен аншлус, при който западните професори изместиха източните, западните компании изместиха източните, западните институции изместиха източните. Поради тази основна причина много от вчерашните източногерманци продължават да усещат себе си като гости в обединена Германия. В същото време, за повечето носталгията е по-скоро превърната в емоционално занимание за свободното време, отколкото в някаква жизнена стратегия. Днешните 30-40-годишни германци спечелили от прехода могат и да подминават с лека ръка идиотиите на предходната система, но не показват особена склонност да водят професионалния си и личен по привичките на комунистическия режим. За тях това е по-скоро личен спомен, отколкото входна точка към някаква голяма диагноза за проваления политически модел. По нашите земи надделява друго. Комунизмът бе време на масова миграция към градовете и достъп до нови, непознати градски блага като образование, мобилност, кариерно развитие, ограничени потребителски блага. Този тип социална мобилност в рамките на едно поколение и запазването на много от селските отношения в индустриалния социализъм продължава да кара много да мислят с добро за тези години и да предават това на своите деца. Тази линия трудно ще бъде прекъсната и изминалите години потвърждават това. Наивното очакване, че тези нагласи ще бъдат лесно изместени все повече отстъпва на въпроса не защо продължава носталгията, а какво да правим с нея.
През всичките изминали години след 1989-та носталгията бе основен враг и на либералните проекти за промяна на страната към пазарна икономика и демократични институции и привички. Първата вълна от публична загриженост за състоянието на демокрацията дойде към средата на 90-те, когато демократичните правителства на прехода започнаха да падат в Централна Европа и в България. Голямата политическа новина на този период бе „реставрацията”, историческият модел на „буржоазните революции” бе използван, за да бъде обяснено внезапното обръщане на политиката. Носталгията бе реанимирана и изведена като основно обяснение защо хората внезапно са се върнали към „доброто старо време”. Вместо реставрация обаче българите видяха една пост-комунистическа стратегия на „плавен преход”, при който средствата плавно бяха преместени в ръцете на новите червени олигарси и техните производни. Голямата вреда на носталгията се оказа не това, че дава среда за реставрация, а че отнема енергия за смислена промяна. По този начин тя не толкова активира хора да възстановяват някакво фалшиво отминало царство, колкото ги вкара в пасивна, мързелива съзерцателност, точно когато императива за промяна е най-голям. Големият страх тогава се състоеше в това носталгията от занимание на малцинството да не се  възроди в някакъв „дух на времето”, който да помете прохождащата демократична култура. Това се случва сега под формата на обикновена пасивност и мързел.

Разбира се, отношението към миналото е важно и точни оценки за него са необходими, за да можем да живеем заедно в едно общество. Но тези оценки не са историческа даденост, която просто вписваме в учебниците, които после спокойно прехвърляме с облекчение в ръцете на младите българи. Миналото се договаря между живите, фактите на това минало постоянно се интерпретират, споделят, възпроизвеждат. Миналото ни се появява в разговор, в дискусия, за която тук никога няма време. 20-те години от началото на промените в България са може би последния повод за голям политически дебат, за сериозен, многопластов разговор за това как да правим политика, как да организираме живота си. 2009-та навлиза в последната си третина, а няма и помен от дискусия относно смисъла на тази годишнина, относно нещата, които си заслужава да си кажем. Като цяло темата за прехода и неговите производни е официално обявена от българската публичност като скучна и демоде. Политическите отломки, наподобяващи партии пък нямат лице и глас за тази дискусия. Гражданите продължават да имат твърде малко воля, желание и организация, за да го правят. Дори традиционните неправителствени организации се позагубиха и забравиха темата за смисъла и последствията на политическия преход. Показателно е например, че последното голямо събитие по тези въпроси бе организирано от чужда организация, немския Гьоте институт. Всъщност най-точната оценка в нашата способност да мислим и говорим за близкото минало и настояще е отсъствието на цели десетилетия българска история от учебниците по история.

Липсата на смислена дискусия за прехода и носталгията обаче не означава, че за тях няма различни употреби. Най-популярна си остава политическата, която изпълва пространството около избори. Тогава носталгията и вечната заплаха от завръщащия се комунизъм набързо се превръщат в основно оръжие на изчерпаната откъм идеи „традиционна десница”. На всеки четири години призракът на комунизма бива измъкван на показ, а лицата на левите избиратели се превръщат във физически носители на заплаха на нестихващата носталгия по миналото. Левицата пък постоянно намира, успешно или не, различни начини да „намигне” на всички, за които комунизма не е присъда. Абсурдът на това усилие към днешна дата бе чудесно запечатан в прословутия трамваен клип. Все по-често обаче виждаме чисто пазарната употреба на носталгията. Това става при пласирането на различни „народни” продукти, чиито пазарни биографии пропускат епохата на социалистическия недостиг, а предимно „опаковат” емоционалния спомен. По този начин се продават кренвирши, лютеници, салами и т.н. Въпрос на време е някой да измисли „нова” дъвка „Идеал”. Чрез личния спомен така носталгията става част от пазара и постепенно се банализира. Друга по-интересна употреба може да бъде наблюдавана при поколението на 35-40-годишните. Сред тези хора бе направен опит за преосмисляне на миналото, но основно чрез собствените им разкази и спомени за епохата. В този опит видяхме смесица от исторически коментари, социални бележки, лични спомени, биографични бележки. По този начин обаче от комунизма се получи някаква персонална история като някои дори де факто реанимираха различни продукти на тези времена. Този опит не доведе до осмисляне на комунизма, а по-скоро направи общо достояние личните музеи на тези хора от годините преди 89-та.

Големият урок на неумиращата носталгия към комунизма не е във факта на нейната устойчивост, а по-скоро в провалите на рецептите, с които я борихме. Ясно стана, че инвестиции и пренос на производство на изток не е достатъчно, за да направиш „нормално” общество; инсталирането на либералните институции също не дава някакви блестящи резултати; присъединяването към водещите международни организации не е универсална рецепта. Въобще, издръжливостта на носталгията е доказателство и за демократичното социално инженерство, на което бяха подложени източно-европейските общества. Бидейки „победени” в големия идеологически сблъсък на 20-и век гражданите на нашите общества често ставаха просто пасивен обект на различни формули за модерност, които отказваха да приемат, че има нещо, което не влиза в техния калъп. В такъв план, носталгията по миналото / комунизма престава да изглежда като ужасното, неотиващо си чудовище сред нас, а важно напомняне за важността на преживяното, на биографичното, на личните спомени и емоции. Тези спомени и емоции продължвата да бъдат подлагани на силовата политическа коректност на глобалния свят, в който те изглеждат като „спирачка пред прогреса”. Може би ако отслабим този натиск, те просто ще бъдат спокойно изживяни и постепенно архивирани от времето, вместо насила да ги превръщаме в социална сила, която пречи да направим следващи крачки напред.

Advertisements

2 Коментари

Filed under BG Life

2 responses to “Затворените кръгове на носталгията по комунизма

  1. Веско Паскалев

    „Може би ако отслабим този натиск, те просто ще бъдат спокойно изживяни“
    т.е. ти трябва да престанеш да говориш за „комунисти“ и „червени олигарси“, защото така ги поддържаш живи :-)))

  2. vladimirshopov

    Nice one 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s