Краят на глобалната афера

През изминалата година на криза приключи аферата на развития свят с глобализацията и сега можем уверено да кажем, че сме на прага на нова епоха. В нея обаче разделението няма да бъде толкова между богати и бедни държави, колкото между мислещи и немислещи държави. Ще бъдат успешни тези, които могат да разберат промяната и съумеят да я управляват в своя полза. Другите ще подтичват заклещени в моделите и формули за успех, които са престанали да носят такъв и ще се отдадат на носталгия по годините, които довчера обвиняваха в хаос, а днес все повече им се струват като току що приключил „Златен век”. В такива моменти е по-лесно да кажем какво си е отишло, отколкото да определим какво идва. Все пак е ясно, че е премината границата на оптимистичната версия за глобалното развитие на света. Оттук нататък светът официално става по-сложен и непредвидим, а Западна Европа и Америка се простиха със своята самоувереност, че политическия модел, който изнасят по цял свят гарантира вечен просперитет.

Тези събития имат последствия за всички общества и държави и тези от тях, които са в състояние да си направят изводите имат шанс да успеят оттук нататък. За съжаление, българското общество е пословично известно със склонността си да не извлича поуки и да се променя в стил „две напред, една назад”, а често и по схемата „две назад, една напред”. В края на глобалната криза то надали ще се промени, за да скочи уверено напред. „Преходът” всъщност се оказва доста удобно мисловно пространство, защото е ясно разграфено и вече усвоено. Разчитахме, че Западът има интерес да дойде тук, да ни уреди живота. Геополитическата ни важност щеше да ни направи неотменим участник в света след „Студената война”. Бяхме направили и график кога и как да ги „настигнем”: толкова и толкова години растеж, такава и такава икономика, определен обем инвестиции. Влизане в ЕС, в НАТО, в Световната търговска организация, Съвета на Европа – така изглеждаше рецептата ни за успех. Това се оказва достатъчно да влезеш в западната орбита, но не и да промениш реално ежедневието си и да го направиш европейско. Всички тези очаквания си отиват с кризата и сега сме в изходно положение, в което трябва да търсим формулата на успешното движение напред. Интересното съвпадение на глобалната криза и края на разговора за прехода също би трябвало да ни послужи за повод да се простим с много от вече станалите клишета в мисленето и поведението ни.

Глобалната криза не промени емигрантската ситуация на страната и очакваното завръщане на подготвени хора от Западна Европа и Северна Америка не се случва. В същото време се усеща затихваща енергия за промяна на много места в обществото и държавата ни. Общата скорост на промяна в страната продължава да е ниска, а подобен лукс едва ли можем да си позволим точно в момент на големи промени. Имахме някакви градски елити, които обикаляха институции, политика, икономика с твърдата увереност, че правят най-правилната, най-важната, окончателната модернизация на страната. След този напън трябваше да сме истински част от Запада, от „добрия живот”. Сега повечето от този хора обикалят света и се интегрират със светкавична скорост. Провалът тук, на домашен терен ги прави перфектните имигранти, такива, които трескаво искат да забравят неуспялата България. Колкото повече мислят за това, толкова повече стават истински „местни” там, където са попаднали. При такъв сценарий появата по наши земи на вариант „Ирландия” става все по-малко вероятна. Там след десетилетие на промени, големи групи ирландци се върнаха, за да правят в нея бизнес, за да работят в мултинационалните компании, за да я променят като по този начин обърнаха вековна традиция на емиграция. Неслучилото се значимо връщане на българи след най-голямата криза след Голямата депресия от 30-те години на миналия век показва, че като цяло ресурсите за развитие ще бъдат единствено тези, които са налични в момента.

В идейно-политически план края на глобалната афера приключва без победител. Европейската левица бе твърде заета през последните години, за да изглежда модерна и не успя да използва възможните критики към начина на глобализация. Ако някъде имаше истинска и убедителна критика, то тя беше по политическата периферия в различните пръснати анти-глобализационни движения и инициативи или в малките крайнолеви партии в Западна Европа. За социалдемократическата източно-европейската левица глобализацията бе част от спасението от наследството от комунизма и най-бързия път към модерността. Западно-европейската левица пък надцени стабилността на глобализационния консенсус и мислеше повече как да стане част от него, отколкото как да го промени. Пазарната идея оцеля, но с цената на сериозно отстъпление по посока на повече регулация на финансовите пазари, изместване на вниманието към социалните последствия от глобалните процеси и нарастваща роля на държавата в управлението на икономиката. Най-либералните версии за пазара сега ще направят стъпка назад и идеята за социалното пазарно стопанство все повече започва да прилича на нов консенсус.

По време на сегашната криза Европа истински осъзна, че светът е глобален и не просто като академично или медийно клише, а като тежка, трудна реалност. В този смисъл кризата радикално вкара глобалния свят в живота на всекидневния европеец, но не като телевизор, пералня или някаква друга стока, а като загубена работа, обезценена пенсионна застраховка, загубени спестявания. С други думи, „този път е истинско” и ефекта от глобализацията не се измерва само с по-ниската цена на потребителските предмети, а с нейния потенциал да преобръща съдби, кариери, жизнени планове. Това променя и нагласата на хората към техните държави. Вместо да се занимават толкова много с международна политика, регулации, сътрудничества, те очакват техните политици да обърнат глави към лошите последствия на този глобален свят, да реагират на неговата несигурност. По тази причина дори десния Жозе Барозу говори много повече за социална защита, отколкото за либерализация на пазара на услуги. По време на дебатите около неговото преизбиране той открито обеща мерки срещу евтината работна ръка, идваща от новите страни-членки, за да угоди на интересите на стари членки като Франция, Германия, Холандия, Белгия, дори Великобритания. По тези причини западните правителства ще бъдат принудени да отделят повече внимание и средства за социална защита на своите граждани, отколкото може би им се иска. Много от тези страни ще се позатворят в себе си и самия европейски процес ще пострада от това, а подобно развитие не е добра новина за държави като България, които продължават да разчитат на съюза за свое просперитет и развитие.

В края на кризата се променя и картата на международната политика. Новите центрове на влияние и икономическа динамика като Китай, Индия, Бразилия вече направиха от Г-20 водещия форум за световна, засега основно, икономическа политика. Тази тенденция ще продължи. ООН е заклещен в следвоенната епоха и просто не може да изгради консенсус за собствената си промяна. През идните години това по-скоро ще го маргинализира и той ще си остане главно форум за важни общи дискусии, по които обаче никой няма желание да предприеме нещо. Съветът за сигурност върви към същата съдба. НАТО пък така и не може да реши основната си дилема дали и при какви условия може да се намесва извън територията на своите страни-членки. Западна Европа напълно разбира важността на казуси като Афганистан и Пакистан, но няма желание за дълги войни и кампании в тези райони на света. На фона на влошаващите се публични финанси скоро тези правителства няма да имат и достатъчно средства за тях. Новата стратегическа концепция, която се готви ще даде важни отговори за новите заплахи за сигурността на Алианса, но няма по никакъв начин да промени в положителна посока готовността на западните граждани да дават стотици жертви на хиляди километри разстояние. ЕС заслужава специално внимание, но най-важното, което кризата направи е да постави отново на дневен ред въпроса за смисъла на организацията. Сегашните правителства на големите страни-членки нямат ясен отговор и затова предпочетаха да си дадат още време като преизбраха прагматика Жозе Барозу. Към настоящия момент желанието на някои държави като Франция и Италия за обща икономическа политика не намира подкрепа. Повечето уверени в себе си държави предпочитат да контролират управлението на кризата сами, за да не изгубят лостове на влияние и да не бъдат силно наказани от своите избиратели.

Много често големите кризи причилат на фалшиво начало, на разделителна линия, която след години изчезва от погледа ни. Сегашната криза слага край на първата вълна на глобализацията и ясно показва на целия свят, че освен ползи тя носи и съвсем реални рискове, с които още не знаем как колективно да се справим. Инерцията от първото десетилетие на глобалните промени приключи драматично и стресна повечето граждани на Запада. Поставени са под съмнение всички институции, на които разчиташе и България, за да извърви някакъв път напред. Ако си мислехме, че светът е сложен преди глобалната криза сега той изглежда още по-заплетен и непридвидим. Нашето място в него също става такова, по-неясно и несигурно.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under International

One response to “Краят на глобалната афера

  1. galeto

    дано си на 20…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s