Европейската 2009: Заявка за включване в глобалната политика

Голямото събитие на европейската 2009-а без съмнение е мъчителното влизане в сила на Лисабонския договор. С него приключи едно десетилетие на постоянни дебати за това как и какво трябва да прави съюза, как да се „отвори” към самите граждани на Европа, а в същото време да влезе в новото политическо време на глобализация и многополярен свят, в който Изтокът се завръща на голямата сцена. Започналият през 2001 година в Лаакен процес бе изключително амбициозен и бързо прерасна в мегаломанския проект за европейска конституция, впоследствие отхвърлен от гражданите на Франция и Холандия. Загърбената конституция бе преработена в обикновен договор и се промъкна през националните Парламенти като изплашените политически елити този път не посмяха да рискуват с нови референдуми. Преди Лисабонския договор ЕС живееше почти изцяло с идеята, че неговия безпрецедентен исторически модел и пример е достатъчен, за да намери своето място и влияние в новия глобален свят. Сега Европа прави откровена заявка за по-силно влияние в бързо променящия се свят, допълнително разместен от глобалната криза, в която се утвърдиха нови центрове на влияние и нови формати на сътрудничество като Г-20.

Началото на годината бе маркирано от влизането на новия американски премиер в Белия дом, което обаче нямаше магически ефект върху отношенията между ЕС и САЩ, както много политици и анализатори очакваха. За Барак Обама, САЩ е изправен не просто пред проблем в своите отношения с Европа, а с цялостната си позиция в света. Обама е много по-зает да промени отношението към Америка, отколкото да развива ентусиазирано това с Европа. Неговата администрация отделя много повече време и усилия за войната в Афганистан, ситуацията в Пакистан и Ирак, заплетените възели около казуса с ядреното оръжие на Иран, постоянно тлеещия конфликт в Близкия Изток, отношенията с Русия и Китай, които имат своето място в новия световен ред. Обама управлява с ясната представа за възникването на един „пост-американски” свят, в който неговата суперсила вече не е хегемон и постепенно е принудена да става все по-активен и кооперативен участник в световната политика. Европа от тази гледна точка е интересна единствено, когато има ясно формулирана позиция, зад която застават всички големи и важни страни-членки. Но дори и в тези случаи, Обама не е склонен да прави ключови коалиции с ЕС, както стана особено видимо по време на срещата в Копенхаген за промените в климата пред последния месец на 2009-та година. Дипломатическият непукизъм, с който пък новата администрация представи плановете си за промяна в идеята за противоракетен щит в Централна и Източна Европа направо хвърли в притеснение несигурните политически елити от тази част на континента. Опитите за удовлетворяване на Русия по този въпрос бяха съвсем отчетливи, както по отношение на избрания момент за обявяване на промените, така и в самото им съдържание, което е с доста неясноти и е разпръснато в размита времева рамка.

Драматичното приемане на Лисабонския договор най-накрая стана факт в края на годината, с което настъпиха немалко промени в съюза. Създадени бяха два важни нови поста на председател на Европейския съвет и „външен министър” на съюза, като към втория сеге ще бъде създадена и европейска дипломатическа служба. Повече въпроси ще могат да бъдат решавани с квалифицирано мнозинство, а не с единодушие. Европейският Парламент има нови правомощия и става все по-важен играч, което вече важи и за националните Парламенти на страните-членки, които получиха права да стопират предложенията на Европейската комисия, ако една трета от тях имат притеснения. В сила влезе и уникалната възможност подписите на един милион европейски граждани да предизвика законодателна инициатива от страна на ЕС. В сила е вече е хартата на основните права, което осигурява допълнителни защити за европейските граждани. Отвъд тези нововъведения обаче е края на дългия институционален спор, който се водеше в организацията. При липсата на тези инструменти всеки един провал и бездействие бяха представяни като институционален недостиг. След Лисабонския договор всички извинения от този характер вече отпадат и всяка нерешителност ще бъде разчитана именно като политическа.

Реакцията на кризата от страна на големите страни-членки не доведе до укрепване на ЕС. Повечето силни държави, пострадали от нея просто си формулираха национални планове за действие и оставиха на заден план европейските изисквания и критерии. Това е видно в много посоки: финансова подкрепа за затъващи национални индустрии и предприятия, нарушаване на Маастрихтските критерии за бюджетни дефицити, нежелание за повишаване на вноските в общия европейски бюджет. Ясно се оформиха две реакции: силните стари страни-членки в ядрото на Европа тръгнаха основно със свои планове за реакция на кризата, докато страните от периферията (Ирландия, централна и източна Европа, Португалия, Гърция) погледнаха основно към съюза. Вярно е, че беше постигнато съгласие за по-тясно регулиране на финансовите пазари и нараснаха средствата във фонда за справяне с последствията на глобализацията, но като цяло сегашната криза върна желанието на старите и силни страни-членки да си отвоюват правомощия за управление, което се оказва особено полезно по време на криза. В такива моменти избирателите очакват бързи мерки от своите национални правителства, а не толкова от ЕС и оправданията, че този или онзи проблем се решава в Брюксел само носи главоболия на политическите елити на държавите-членки.

Като при всяко важно политическо събитие вече започват да се наблюдават някои непредвидени последствия, които ще имат дългосрочни ефекти. В договора от Лисабон ЕС много осезаемо се обръща към глобализиращия се свят и външната политика на съюза става една от най-важните, една от тези, които ще определят неговото бъдеще. Досега това се разказваше като общ политически разговор, всички говореха за геополитика, за легитимност, за институционални промени и т.н. Сега обаче разговорът все повече става финансов по простата причина, че на тази нова претенция за глобална важност на организацията трябва да има съответстваща финансова способност, зад думите, обещанията и ангажиментите трябва да има бюджети и структури. Това ще бъде проблем за повечето нови страни-членки, но най-вече за най-бедните сред тях като България. Старите и по-богати държави-членки отсега правят заявки, че новата външнополитическа амбиция на съюза трябва да бъде осигурена с по-висок бюджет. Това се отнася за множество политика на организацията, които имат отношение към нейното поведение по света: развитие, помощ за трети държави и развиващи се страни, общата външна политика и политика на сигурност, проблемите на миграцията в рискови страни и т.н.

В същото време обаче страните-донори нямат никакво желание за увеличаване на вноската, която те правят. Основната непосредствена причина за това е икономическата криза на Запада, но зад нея се крият доста структурни проблеми, с които те имат да се справят: огромни публични дефицити, застаряващо население, нужда от инвестиции в нови индустрии. Това ще направи задаващите се разговори за европейския бюджет 2013-2020 година изключително трудни. Още отсега страни като Франция и Германия настояват за намаляване на общностните разходи за селско стопанство и регионално развитие за сметка на външната политика на съюза, както и за по-строги правила за отпускане на европейски фондове. Големите губещи от подобен сценарий ще бъдат страни като България, които имат тепърва да догонват и разчитат на тези средства. Големият риск се състои в това един по-глобален ЕС да не се окаже по-малко солидарен вътре в себе си и да остави новите членки да правят повече от догонването сами. Това е една от големите разделителни линии, които се оформят за задаващите се години.

През идната година ЕС ще продължи да подрежда къщата си в резултат на новия договор. До месец ще влезе в офис новата Европейска комисия, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой и външния министър Баронеса Аштън имат толеранс от поне няколко месеца преди да започват сериозните критики и претенции към тях, европейската дипломатическа служба ще бъде готова към началото на лятото, националните Парламенти тепърва ще променят своите методи на работа, за да се възползват от новите си възможности по силата на Лисабонския договор. След маргинализирането на съюза по време на климатичната среща в Копенхаген европейските лидери ще търсят повод и тема, по която да се опитат да покажат лидерство и стратегическо мислене и поведение. Но повечето актуални проблеми като икономическата криза, ядрената програма на Иран, войната в Афганистан не получават еднозначно разбиране и реакция от тях. В този смисъл, идната година ще бъде преходна за съюза, както по отношение на неговото функциониране, така и по неговите политики и действия. Повечето играчи вътре в съюза сякаш са заели изчаквателна позиция, за да видят къде ще ги остави кризата. След битката за постове, която видяхме в края на тази година предстои известно затишие преди да започне голямата битка за новия 7-годишен бюджет на съюза. Тогава ще видим съвсем ясно новото лице на организацията, нещата, които тя желае да прави, средствата, които е готова да задели за тях. До този старт, по-умните страни-членки предимно ще се готвят за нея.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under European

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s