Бездумие

Връзката между думите и нещата окончателно се разпада в България. Пределно изкривената реалност в страната все повече заплашва работещите с думи да започват да губят своето занимание или да го запращат някъде по публичната периферия, където да намери известно спокойствие. Докато тази връзка продължава да се разпада попаднахме в ситуация с ново политическо мнозинство, което се опитва да роди своето специфично мълчание. Опитва се да накара думите на опозиция да мигрират към виртуалната среда, към публичната периферия. Да наложи собствените си думи върху това, което ни заобикаля и което желае да моделира. Подобен политически напън винаги завършва с крах, но той става толкова по-лесен, колкото нашия нов свят е изцяло извън европейската нормалност, колкото и изтъркано и наивно тя стои нейното обещание.

Убийството на Б. Цанков няма как да заинтригува с поредното свръхпроизводство на версии, интерпретации, криминален контекст и хронология, генеалогия и моментно разположение на българската организирана и хаотична престъпност. Разбира се, подобни случаи винаги „привеждат в известност” различни любопитни факти като например оповестяването (за тези, които не са преглеждали във Фейсбук листата на приятели на покойния) на виртуалните приятели на Цанков, между които има доста интересни имена. Голямото събитие този път е пълната неспособност да бъде назовен по някакъв смислен начин този човек, неговия живот, поведение. Традиционната инерция и „бързина на реакцията” роди безмисленото „радиоводещ”, което е откровена обида за тези, които са се учили на тази професия и я упражняват по силата на някакви елементарни критерии и стандарти. Като допълнение, това описание е напълно невярно, защото стана ясно, че тази медийна форма е била писта за пране на пари и откровени измами. Трудно може да бъде наречен и автор, защото тоталната демократизация на писането и публикуването далеч не са достатъчно условие за това. Описанието на Цанков през неговите фирмени регистрации също е напълно безмислено, защото няма да успеем да открием никакъв предприемачески порив, а сложни и не толкова сложни схеми за измами. „Журналистическите” му изяви пък трудно могат да бъдат описани като такива. Един човек, твърде „широк” и „надарен” за удобствата на социалната нормалност.

Кривата социална реалност толкова се разраства, че вече изисква нов понятиен речник, който поне частично да е в състояние да описва тези творения. Какъв е например „Красьо”, коя е думата, най-точно описваща този човек? Всяко едно от неговите занимания е абсолютно бутафорно, единствено маркира, имитира съдържанието на понятието, неговия смисъл. Например, какъв студент може да е бил този човек след като се е занимавал с уреждането на бурни чалга купони за ректора на учебното заведение, в което следва ? Каква е стойността на придобитата от него диплома, на самото учебно заведение, което е посещавал ? Оставяме единствено на въображението политическите услуги и помощ, която той е оказвал на пълната палитра от партии, кметове, местни величия и политици. Ясно е, че фирменото му участие е повече за алиби, отколкото реализация на автентични бизнес пориви. Присъствието на подобни типажи все пак дава и добра възможност да се опитаме да търсим нови, по-адекватни езикови форми. По повод на „Красьо” (или „Баджанака” от Благоевград) на помощ ни идва лексиката от криминалния жанр. Той е всъщност „фиксър”, човек, който „оправя/прави нещата”. Социален, универсален фиксър, който е удобна пресечна точка на пълната липса на институционалност и доверие в модерните правила за регулиране на отношенията. Фигура, която е едновременно „играч”, „пич”, „фактор”, „придворен шут” на местния феодален двор; фигура на пост-прехода, от коята обаче лъха твърде много от познатата логика на късно-социалистическия социален бартер. Фигура, твърде „многоизмерна”, за да бъде назована еднозначно и твърде удобна, за да бъде принудена да бъде само едно нещо.

Не е и необходимо да се обръщаме към подобни типажи, за да видим отчетливо обезмислянето на думите. Езикът и поведението на много от министрите илюстрира настъпващата емиграция на смисъл от тях. Все още официалния външен министър Румяна Желева буквално затрупва със скоростни и високооборотни клишета, което по принцип е честа характеристика на прохождащи министри. Проблемът е, че към липсата на съдържание се добавя и една много странна и, трябва да признаем, нова, лекоатлетическа реторика, при която задъхано се обяснява логиката и интензитета на „поредното състезание”, в което министърът е попаднал. Задръстването на нейната биография с краткосрочни постове и препускането през тях оставя твърде малко време за навлизване, вникване и растеж във всяка една от тези позиции. В резултат на това се получава една агресивна реторическа инфлация, при която набързо заучения речник постоянно се изстрелва в публичността. Получаваме много думи, малко съдържание и връзки между тях, никакво усещане за структура в политиката. Това обаче започва да се запълва от друга фигура, която прави нововъведение в политическата практика: външен министър „в сянка”, но „под покрива” на кабинета. Много хора прибързано са се радвали на липсата на „портфейл” на министър Божидар Димитров. Очевидно така просто е оставено пространство за неговата поливалентност, която постепенно и естествено да се разгръща. По този начин Димитров е де факто външния министър на страната през последните седмици и с невероятен размах формулира цяла група критерии за членството на Турция в ЕС, които не фигурират в никакви официални документи и позиции на България. Позициите на българските евродепутати тук нямат никаква тежест, ако не се превърнат в официални позиции на техните европейски партии, а това е непосилна задача. В ролята на втори говорител по темата пък се превърна държавен чиновник от пресслужбата на Министерски съвет, чиито наблюдения дадоха тон на всички коментари на сериозните европейски медии, които не са запознати с традициите на фриволното българско публично и официално говорене. От тази вербална вакханалия прозира всичко друго, но не и дипломация, външнополитическа мисъл и стратегия. Между другото все неща, които съседна Турция притежава в сериозно количество и качество.

Списъкът с брутална имитация и злоупотреба с думи може да бъде продължен без никакъв проблем. Българската реалност просто вече няма нужда от този език. Думите и понятията само придават благоприличие на безкрайните кривини на ежедневието ни. Например, самото понятие „радиоводещ” позволява маскирането и придаването на нормалност, прави го поне привидно съвместимо с нещата. Какво ли точно си представят, че е правил Б. Цанков, когато западните му „колеги” пишат за него? Ако погледнем към по-важни неща виждаме други подобни феномени, например, „пазарната икономика”. В нея всяко разследване на Комисията за защита на конкуренцията завършва с констатация за наличието на картелни договорки. Последната бе в млечния сектор, спрямо който се предполага, че като общество трябва да имаме съчувствие, поради твърде „високите” европейски стандарти, важността му за българския „начин на живот и традиция” или твърде „ценния поминък на милиони българи”. Към това можем спокойно да добавим и така наречената „междуфирмена задлъжнялост”, която на неикономически език просто означава тотално неспазване на договори, ангажименти и задължения. Те пък са в основата на всяка нормална пазарна среда. Колко иронично стои това на фона на битката отпреди цели 10 години, когато България се мъчеше всячески да бъде призната за пазарна икономика от ЕС! Признанието и сертификатите за нормалност дойдоха, реалността позакъснява. Никак пазарно не стоят и баджанашко-фамилните модели на управление на повечето български фирми, от които лъха повече ориенталщина, отколкото модерен западен мениджмънт, адекватен на 21-и век.

Политическото ежедневие пък е вече преселено от пост-преходна екзотика, която бавно се превръща в норма. Например, приказките по повод на глобалната криза чудесно илюстрират безсилието на политическия кръжок в страната. В неговия измислен свят сложни явления като нея просто не могат да бъдат разбрани, анализирани и управлявани. Разбирането и говоренето за кризата и нейните последствия наподобяват лежерен лаф моабет, който като стилистика и съдържание е по-подходящ за коментар на футболен мач от българската „В” група. Краят на различните присъединявания от времето на прехода означава и край на минималния императив за речниково и поведенческо развитие на българските политици. Като политическо въображение и език нашите членства водят до ускорен срив, а не до постепенно, но мъчително облагородяване. В някакъв фундаментален смисъл политическия кръжок сега остана сам със себе си, с притъпени сетива за нуждата от ново ускоряване на българската модернизация, с възродена инертност и самодоволство, с натрапчиво обяснение за окончателната нормалност на ежедневния абсурд.

Постепенно изпадаме в ситуация, в която единствено бездумието е смислената стратегия, с която да не легитимираме безумието, което нараства безконтролно. Стратегията за езикова опозиция е ясна и дори сравнително лесна. Все по-трудна изглежда стратегията за прекодиране на самата реалност, която обезмисля езика ни и го прави лош съучастник. Съучастник в нормализацията на ненормалното, в облагородяването на дивото, в придаването на смисъл на абсурдното. Изтощените тела и език на промяната стоят безпомощно в този хаотичен свят, в които думите и нещата постоянно се отдалечават едни от други. Дали постепенно не се връщаме в естествено цивилизационно състояние, в което езикът само маскира фундаменталната физиологическа баналност на българското битие……..

Advertisements

Вашият коментар

Filed under BG Life

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s