Българският президент: Непревземаемата кула на всички илюзии

Текстът е публикуван през м. февруари 2008 година в списание ‘BM’

Зад фигурата на българския президент стои най-устойчивия български консенсус. Това е любимото институционално място, в което българите депозират всички свои надежди и илюзии за света, в които са попаднали, до голяма степен по стечение на обстоятелствата. Там те виждат отнетото им усещане за историческо достойнство, образите и ежедневието на военната памет, която съвременната политическа коректност им отне. Там е мястото, в което разполагат любимия си мит за националното единение на едно общество, за което конфликтите не са естествено състояние, а грозна историческа съдба.

Присъствието на Георги Първанов се крепи на няколко опори. Над всичко стои усилието да бъде постоянно изграждан дневен ред, за които така и няма как да бъде носена политическа отговорност. В неговия център е обещанието за коригирането на най-големия грях на прехода: изчезването на социалното, на грижата, на подадената ръка. На подобна реторична патетика съответства, както институционално безсилие, така и отсъствие на реална политическа воля за изпълнението на този дневен ред, когато той води до конфликт с настоящото правителство. Патерналистичното обещание за протекция от несигурността, за възраждане на загубената социалност на света на хората е в ядрото на „проекта” на настоящия президент. Странното е, че до голяма степен за всепоглъщащия публичен песимизъм това е едно обещание, чийто провал е очакван и простен. Сякаш, само реторическото внимание е достатъчно, за да бъде дадена електоралната подкрепа.

Друга важна опора на Първанов е поведението му едновременно на автор и пазител на родовата българска памет. Честването на тази памет е все повече ежедневието на самата институция. Постоянното възвестяване на битките и символите на официалната българска история има функцията на извинение към милионите носталгици за „историческия компромис” с капитализма. Националистическата фиксация остава единствения пристан за тези, които са чужди в глобалния свят, в който са попаднали. Последната година тази относително пасивна нагласа премина и в откровено историографско законодателстване в пълен разрез с елементарни норми на свободната дискусия и мисъл.

Още един важен стълб в поведението на президента е позата на политическа дистанция. При нея, националното и отговорното поведение не е политическо, то е отвъд ежедневието на „политиканстването”. Тук се говори бавно, протяжно, с тежки думи и мащабна историческа рамка, която придава смисъл на президентската позиция, от която се виждат големите въпроси на настоящето и бъдещето. От тази позиция могат да се формулират единствено „стратегии” за развитието, но не и отношение към тяхното реализиране. В тази си аспект сегашната президентска администрация функционира като институт на БАН: зареян във висините, омаян от положената свръхважност на заданието и концептуално и институционално безпомощен. Политическата дистанция позволява и реализирането на друга стратегия на президентството, а именно обръщане и опит за опримчване на „гражданското общество”, разбирано като ресурс за политическо влияние и нова форма на интегриране на разместените „интелектуалски” кръгове на късния социализъм.

Към края на първия си мандат Георги Първанов изигра и хода, на който никой президент досега не е устоявал, а именно заявка на претенцията за повече пълномощия, които да отговарят на силния мандат на директния избор. В неговия случай, жестът бе необходим повече като част от сценария „президентът срещу системата” с оглед активиране на допълнителна подкрепа и като основание за изработване на други механизми за обществено влияние като интелектуалския организационен гръбнак, който бе съставен по-късно.

Веднъж установена в институцията, фигурата на настоящия президент се радва на изключително висока декларативна подкрепа сред българските граждани. Все пак, високата крива на подкрепа има своите моменти на колебание. Те са преди всичко свързани с моментите на излизане от президентската сценография около президентски избори и съставяне на правителство. Повторното му превръщане в полу-партийна фигура, която набира спонсори и гласоподаватели костваше, макар и за кратко, загуба на доверие. Настойчивото припомняне на реалната житейска биография по повод случая „Гоце” също бе повод за краткотрайно снижаване в нивата на обществена подкрепа.

Разбира се, изпълняващия длъжността президент, политическата и биографична му принадлежност имат значение. Петър Стоянов изпъкваше с леко пресиленото си  усещане за цивилизационна мисия и водеше политика обърната навън. От основно значение за него бе удовлетворението от изграждането на необходимите мрежи за включване на страната в евро-атлантическия свят, вписването й в геополитически координатни системи, от които страната ни е отсъствала. Стоянов бе президент, който преднамерено търсеше и ценеше общуването с лидерите на големите сили в международната политика (Бил Клинтън, Тони Блеър, Герхард Шрьодер).

Обратно на него, Георги Първанов вижда себе си като вътрешно-политически „архитект”; това е мащабът, в който се чувства най-уютно и спокойно. Неговият „проект” е  обърнат навътре и макар да няма необходимите ресурси за путинизация се опитва да изгради широки политико-бизнес-граждански коалиции, които създават известна прилика. Успоредно с това, той цени повече общуването с други бенефициенти на социалистическата, другарска социална мобилност като Георги Гергов, отколкото със свои западни колеги. Сравнен с Петър Стоянов, Първанов е много по-зает с планирането и подготовката на своето политическо бъдеще, отколкото е склонен да се отдаде на биографични реминисценции след края на своя мандат. Външно-политически той е просто потребител и говорител на чужди успехи, приема международните дадености като неизбежност, с които човек по-скоро се съобразява, отколкото се опитва да промени. Евро-атлантическият свят му е далечен, малко познат и заслужаващ единствено санитарно необходимото внимание. Обратно, близостта на президента до културната и геополитическа среда на Русия е вече институционализирана дори отвъд дипломатическото благоприличие и етикет.

При споменатата готовност на мнозинството български граждани да гледат на президентската институция като на последния сигурен пристан на своите илюзии, нейното бъдеще не изглежда особено добро и смислено. В подобна ситуация следващият мандат по всяка вероятност ще принадлежи на най-убедителния претендент за пазител на тези илюзии. По този начин, българската политическа система се лишава от пореден ресурс, предлагащ немалко възможности за коректив на останалите институции и формулиране на актуални позиции, а не мегаломански проекти.

Advertisements

5 Коментари

Filed under Bulgarian

5 responses to “Българският президент: Непревземаемата кула на всички илюзии

  1. ssk

    Патерналистично идва от думата pattern ли?

  2. vladimirshopov

    От paternal……

  3. ssk

    🙂 Мерси, научих нова дума.

  4. PeterPetrov

    Mnogo me kefi toya ti text oshte ot 2008 g v Business Manager! Neprehoden kakto se kazva, obache nali po nashite zemi nikoy nishto ne chete…

  5. vladimirshopov

    Непреходни президенти водят до непреходни текстове…..

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s