Тъмнината на прозрачността

България е обладана от нова ера на прозрачност. Внезапно все повече институции и полета на публичност са заляти от светлината на стенограми и документни разкрития. Министерският съвет ни предлага съучастие в неговите заседания, а президентът тържествено обеща да ни направи свидетели на неговите официални и не толкова официални срещи. Няма съмнение, че правото на пълна и изчерпателна информация е ключово и тежката и потайна българска администрация има нужда от постоянен натиск, за да се отвори към тези, в името на които съществува. Най-вече в резултат на външен натиск и активността на няколко неправителствени организации, страната вече има режим на достъп, който като цяло съответства на модерната демократична традиция. Но, отиването в обратна крайност не носи особени ползи. Пълното осветяване разширява полето на политическото и просто пресъздава неговата динамика. Жестовете и думите там стават повече политически и по-малко управленски.

Зрелостта на нашата политика далеч не трябва да се изчерпва с автоматичното прилагане на различни принципи. Ако погледнем логиката на мислене в по-улегнали демокрации ще открием, че до императива за прозрачност стои и този за качество на управлението. Той предполага съществуването на поне едно място, което е на политически „завет” и в което споровете, аргументите, анти-тезите, различията вътре в управляващата партия следва да надделеят, за да произведат по-добро управленско решение. Там следва да има временно суспендиране на йерархиите в името на свободната дискусия, сложността на висящите проблеми, тежестта на дилемите. Всеки министър участва в разговора, а който не е съгласен с окончателното решение напуска. Другите носят колективна отговорност и защитават общата позиция, но постигната след аргументиран, остър дебат. Разбира се, в българската среда това звучи леко наивно, защото тук правителствата са почти неизменно ръководени от командири, царе или силовики. Подобни дебати обаче са полезни и за самите правителства, защото отделните министри знаят какво и защо правят колегите им. По този начин, когато ги попитат за тези неща те не мънкат, а дават по-смислени и аргументирани отговори. Именно чрез тези разговори те придобиват общо лице и общ език.

Тоталното разкриване на високите места на управление има и други ефекти. Най-важен е може би този на изместването. Ако всичко е онлайн, част от нещата неизбежно ще отидат офлайн. Вместо разговорът да бъде колективен, той ще стане двустранен (премиер-министър или министър-министър). Вместо да бъдат изговаряни свободно, аргументите за различните решения ще бъдат скривани в кух административен език. Това например е очевидно от стенограмите на заседанията на този кабинет. Министрите не излагат тези и аргументи, а просто зачитат написаните им от чиновниците суховати мотиви. Дебати няма, от време на време има по някоя инструкция от страна на премиера. Стенограмата става политически документ, който трябва да потвърждава целия публичен модел на структуриране и функциониране на кабинета, изцяло центриран около Б. Борисов. Министерският съвет придобива измерение на политически театър и неговия сценарий не може да е различен от този, който се играе извън него. Но в модерните демокрации на практика министерските съвети работят като втори Парламент и повечето предложения за закони идват оттам. Най-малкото поради тази причина, тяхното качество е от ключова важност.

Цялата представена тук логика обаче работи, ако прозрачността е отложена. Ясно е, че въпросните институционални пространства са в крайна сметка публични, те са обект на задължителните норми, достъпни за очите и ушите на всички. Но след определено време и при конкретна процедура, която е извън самата институция. С други думи, един министерски съвет не може да разсекретява работата на друг. Това може да стане чрез обща норма и съдебна процедура. Например, във Великобритания съществува така нареченото „правило на 30-те години”, по силата на което информацията от заседания на кабинета остава недостъпна. Тя може да се изиска и да е обект на дело, за да стане веднага публична, ако става дума за сериозен обществен интерес. Но тази преценка се прави в съд, а не от министър-председател. По тази причина, ако след няколко месеца лидера на консерваторите Д. Камерън спечели изборите, той няма да е в състояние да отвори стенограмата за взимането на решение за война с Ирак, независимо колко това би помогнало на неговата политическа кауза. Свободната дискусия на предходен кабинет не може да бъде оръжие в ръцете на всеки следващ.

В страната ни обаче все повече започва да доминира едно латино-американско усещане за публичност, в което сериалите от приказни стават политически. Затова надделява логиката всичко под прожектора, може и да стане някой цирк. И без това ние не знаем какво да правим с нашите скандали, освен да ги превръщаме в протяжни, мелодраматични и пресилени мелета, след които нито ставаме по-мъдри, нито институциите ни заработват по-добре.

Текстът е публикуван във вестник „Труд“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s