ГЕРБ като политическо хайку

Кризите в България са приемани или като наследени, или като външни на нас събития. При първите ни сполетяват последиците на разни комунизми или тройни коалиции, докато при вторите ни застигат ефектите от някоя световна война или глобално разместване. При едните сме жертва на пъклен план, при другите – на лош късмет.

Последните години ни предлагат доста примери. Започнахме с глупавия отказ от реалността на Сергей Станишев, който ни убеждаваше, че България е тих пристан в глобална буря. После отидохме към не по-малко нелепото “кризата идва отвън, не сме виновни, нищо не можем да направим”, удобно забравяйки, че именно на това “отвън” (евтини кредити, влизане в ЕС и НАТО, отваряне на икономиката и т.н.) дължахме голяма част от развитието си.

В момента сме закотвени на етап “операция бързи пари”, независимо откъде и как те идват, и “реформи след кризата”, независимо че такива се правят точно тогава.

И докато не можем да разберем какво точно се случва около нас и какво ние трябва да направим, просто се поклащаме в една вербална и емоционална вихрушка, която допълнително ни парализира. И вместо да мислим, просто тръпнем объркано в очакване на нейния край.

Културният ни национален код е изцяло конфигуриран за оцеляване, за прилагане на множество микростратегийки за спасение, в които сме затънали. “Снишаването” е друга дълбинна реакция, когато светът започне да се тресе; нещо като изпадане в зимен сън.

По широкия свят за всички вече е ясно, че сегашната криза не е просто циклична. Тя поставя фундаментални въпроси за посоката на нациите, за това какво и как те създават, за вида и структурата на икономиките, за способностите и готовността на хората и обществата за новия век, за нужните промени в култура, политика, нагласи. Намираме се в момент, в който нациите си задават въпроса за своето лице, идентичност, за това кои са двигателите на техните икономики в идните 20-30 години, къде са хората, които ще ги задвижат.

Например Великобритания току-що приключи така наречения “одит на способностите”, за да види доколко нейните граждани са готови за тази нова икономика и какво трябва да се промени в страната, за да не изостане тя в новата надпревара за просперитет.

Тези дни от българския министър на икономиката се чуха някакви изброявания за това кои сектори имат потенциал за развитие и имат бъдеще в страната. Показателното е обаче, че той просто е отговарял на някакъв страничен въпрос.

Важна част от националната ни гордост и политически фолклор е убедеността ни, че ако има нещо, в което сме специализирани, това е способността ни да се справяме с кризи. Би било вярно, ако единствената задача при криза беше оцеляването. Но тя не е просто буря, след която сме принудени да позаметем двора. Тя е императив за задаване на въпроси, за да стигнем до отговори за това кое точно подлежи на промяна, кое е ценно и трябва да бъде запазено и доразвито, кое иска малко “пипване”.

Сега правителството избра реакция в стил “пълнене на дупките”, а реформи, “когато му дойде времето”. Пенсионната бе отложена, докато хората узреят за мисълта, че между края на трудовата кариера и края на живота им ще се изтъркалят едва няколко години.

Кураж за признаване фалстарта на здравната пък така и не се намери. Нейното продължение в лицето на номинирания нов министър дойде под формата на чудновата детска поезия, биографична тирада в първо лице, единствено число, натрапена публична здравна консултация за събралите се журналисти и говорене, лишено дори от намек за някаква идея, програма, посока.

България все повече е заплашена от нова маргинализация. Много от нещата, на които разчитахме, просто вече няма да са същите. ЕС става все по-строг и ще заделя по-малко пари за по-бедните страни-членки. В Холандия всички партии в сегашната предизборна кампания отсега искат намаляване до половина на вноската на страната в съюза.

Следващият бюджет на ЕС ще отклони средства от любимите ни селско стопанство и регионално развитие към високите технологии, иновациите, към външната политика на съюза: все неща, в които много-много ни няма. С постоянното увеличаване на дестинациите за външни инвестиции битката за тях става все по-настървена.

Ишлеметата тръгват на изток, а за нови инвестиции ниската цена на труда не е достатъчна. Програмата “Европа 2020” на местна почва бе обърната в политическа лакърдия. Уж постоянно говорим за кризата в България, а всички тези теми така и не ги чуваме.

Голяма част от общата ни неспособност да използваме кризите се крие и в начина, по който мислим за тях. След месеци на критика към предходното правителство за липса на реакция ГЕРБ превърна в ключов приоритет селското стопанство?! Настоящият антикризисен пакет пък прилича на политическо хайку, хаотично, недоизказано, неподредено, недомислено.

Кризите не са извънредно събитие, те са част от естествен цикъл и ще продължат да се случват. Като последствие на сегашната през последните години в света се появява ново разделение: на тези, които знаят какво да правят с нея, и тези, които не знаят.

Новият световен ред все повече ще зависи в коя категория попада съответната страна. Сегашното разместване очевидно го проспахме, дано за следващото сме малко по-подготвени и дотогава не сме изпаднали някъде по новите периферии на глобалния свят.

Текстът е публикуван във вестник „Труд“

Advertisements

има 1 коментар

Filed under BG Life

One response to “ГЕРБ като политическо хайку

  1. В най- общи линии нас криза ни не лови, защото от Освобождението до днес България е в перманентна криза. Ако не е икономическа, ще е политическа и т. н.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s