Еврозоната като усмирителна риза за една слаба нация

Поредното танго, този път около влизането в „чакалнята” на еврото, най-малкото припомня големия въпрос защо всъщност сме се запътили натам. Чисто правния прочит опира до ангажимента ни за членство фиксиран още в договора за присъединяване. Политически, това ни прави още „по европейци”, влизаме в тесните кръгове на интеграцията, където входът ще става все по-труден. Чисто ситуативно пък правителството получава осезаем бонус, свързан с отлепването от наследството. Икономистите пък отдавна са дали своите обяснения: по-малък риск, по-ниска цена на кредита, освобождаване на средства сега държани в подкрепа на валутния борд и т.н. Но като че ли най-дълбоко свързана с нас е ползата от това членство като нова усмирителна ризница, която да замести тази на борда. Ризница, която да ни предпази от способността ни да си навредим сами и от неспособността ни да са самоуправляваме успешно.

В евротангото има реално „наследство”, но правителството или не го видя навреме или просто не успя да го използва. Основният проблем тук просто е пред очите на всички, при това от доста време. При всичките интеграционни усилия България продължава да има различна методика от тази на ЕС по ключов параметър, какъвто е бюджетния дефицит. След тоновете хартия, изписани около сегашната ситуация така и не получихме ясен и смислен отговор защо това продължава да е така. Ако няма наистина основателна причина, то правителството трябваше още преди месеци да се захване с този проблем. Той е наследен, но и сега не е решен. Дори в момента не е ясно какво ще прави правителството именно по тази тема, защото както и да бъдат наредени цифрите, основния проблем остава. Различната методика не е формален въпрос, защото засяга именно фундамента, върху който трябва да се стъпи, за да стане факт това членство: сравнимостта, разбирането на данните и процесите вътре в страната, доверието.

Най-големите и тежки външнополитически задачи на това правителство са свързани именно с доверие, неговото отсъствие или наличие сред решаващите страни-членки. И Шенген и еврозоната са тест именно за степента на доверие, което страната може да получи. Вярно е, че в момента има нови усложняващи фактори по отношение на приемането на еврото, но правителството има достатъчно време и ходове, за да успее през идните години. Този евентуален успех ще бъде по-лесен, ако промени разбирането си за това как се гради външнополитическо доверие. Фигурата и нагласата на премиера продължават да издават разбирането, че доверието е едва ли не само и единствено към него самия. Ако това е вярно и важно в рамките на Европейската народна партия, в която ГЕРБ бе приветстван и заради безкрайните и досадни битки от страна на „старата десница”, то в по-широк план личната подкрепа и доверие просто не е достатъчна. Членството в сложни механизми като Шенген и еврозоната изисква институционално доверие, на различни нива, в процедури, в култура на прилагане на правилата, в съвместимост между видимо и невидимо, в елитите на отделните институции и тяхното сегашно и бъдещо поведение. В този смисъл, персоналната дипломация на премиера Б. Борисов далеч не е достатъчна. Напълно недостатъчна ще бъде и неубедителната теория за лошите треторазрядни чиновници, които са част от финансовата и политическа конспирация срещу кабинета. Настъпателната ПР-изация на българската реалност просто няма да сработи, ако бъде прехвърлена на европейски терен.

Нещо повече, както и при други случаи, езикът е този, който ни издава най-лесно. Вместо двете години преди приемането на еврото да бъдат описани като важна довършителна работа, подобряване на системите, по-нататъшно съвместяване с изискванията и правилата на функциониране, подготовка, българската публичност избра понятието „чакалня”. Това е показателно. Преди членството „гонехме влака”, търсехме отворената врата, в момента чакаме разрешение за влизане.  Сега голямата привлекателност на еврозоната се покрива с тази на валутния борд. Несигурни в себе си и с лош спомен от управленските упражнения на различни правителства, като че ли настойчиво търсим нова усмирителна ризница, която полезно да ни лиши от възможността да се самонараняваме. Маастрихтските критерии ни дават железни правила, ясно разграфено поле, по което да се движим, за да не сбъркаме. Съюзът дори поглежда към обща икономическа политика, повече хармонизирани данъци, повече предписания за това как си харчим парите и други. От гледна точка на нашата безпомощност, това е добре дошло. Колкото по-малко зависи от самите нас, толкова по-добре. Големият проблем може да възникне, ако ЕС си даде сметка именно за тези дълбинни мотиви на нашето бързане към лелеяната еврозона.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s