Раждането на красотата

Прекрасният концерт на Торд Густавсен вчера в зала „България“ ме накара да си припомня незабравимото изживяване от концерта на Кийт Джарет през есента на 2007 година. Музикалните гиганти говорят един на друг! Густавсен направи това няколко пъти вчера. Поствам един текст, посветен на концерта на Джарет във Франкфурт, на който имах уникалния шанс да присъствам. Публикацията е в „Капитал Light“.

Влизам тихо, не гледам към другите. Казано ми е, че не трябва да ме намери един човек. Директорът на „Старата опера”, който най-любезно бе предложил билет (един от шестте билети, с които разполага) на 3-я ред за един български „министър”. Цената на тази възможност бързо бе трансформирала моя ранг в такъв на „заместник-министър”. Бе важно да не ме открие. Старателно следвам инструкцията на моя познат Ханс Кьолен (довел Ела Фитцджералд и Луис Армстронг в Кьолн през 60-те години и един от създателите на джаз фестивала в Банско), който бе извършил тази „благородна лъжа”.

20.00 часа. Около мен е тихо, секунди преди да бъде докоснат първия клавиш и да ни сполети бурята от звуци, мелодии и ритми на виртуоза. Неговото тяло е леко изпънато и притихнало, сякаш за да изиска нашето внимание, за да ни удави в спомена за неговата музика, с който всички ние сме влезли тук. Без да поглежда към нас, с неговата тишина той дискретно заявява своето изискване за общуване с аудиторията, за което е говорил толкова пъти. Седя на 20-ни метра от него и виждам лицето му. Повечето хора около мен стоят като вкаменени, може би много от тях си спомнят онази случка преди няколко години, когато Джарет става и си тръгва от един концерт, заради святкащи камери и кашлящи слушатели. И с основание, през първите 20-на минути кашляне прекъсва концерта на два пъти.

Започва с пиеса, която чудесно описва икономиката на музикалната идея, за която говори вече толкова години. Пиеса, фокусирана върху достигането на музикалното ядро, отделяйки толкова внимание на нейното извеждане и показване. Джарет не обича да прекарва твърде дълго с тези ядра, изкушен от техните възможности и жесток към нашето желание малко по-дълго да останем приютени при тях. Произходът на това отношение към музиката той датира във времето, когато повален от болест едва повдига капака на пианото.

После идва музиката на търпението и бавната, но сигурна екстазна кулминация на мелодията, тръгнала тихо изпод един клавиш, криволичеща сякаш из гънките на душата. Едно оплетено пътешествие на вклиняваща болка без happy end. Слушам тази пиеса, нашепваща за края на пътя и се дивя на жестокостта, с която ни лишава от успокоителен завършващ тон. Нейната странна лирика ми припомня отвращението на Джарет от електрическия звук. Единственият повод, по който успява да го пренебрегне е в началото на 70-те години, за да е на една сцена с Майлс. Майлс връща жеста и оставя вратата си завинаги отворена за Кийт.

Мисля си, че Джарет трябва да бъде слушан, само по начина, по който той създава – в незнаене, в потъването в звука, мелодията, ритъма, в музикалния лабиринт. Докато импровизира си спомням за отговорът му на един въпрос на Майлс за това как вади „музика от нищото”: „ако знаех не бих могъл да го направя!”. Не мога да го разбера, но го усещам. Сигурно това е „нищото”, което го е накарало да седне без разрешение зад скъпото пиано в Berklee School of Music, довело до негово изгонване и преместване във прословутия Village Vanguard в Ню Йорк.

И този ще е концерт на кратките форми, които навързани заедно ни дадоха концертите в Лозана, Кьолн, Париж, Виена, Ню Йорк, Милано. Нетърпението, с което се впуска в следващата ме кара да се съглася, че почти симфоничния им характер е бил илюзия. Това наистина са били навързани музикални идеи, на който той не е желаел или можел да сложи край. В своите интервюта Джарет настоява, че иска слушащите го да се освободят от спомена за Кьолн, за да се отворят към по-новите му виждания. Хвърлям поглед наоколо и ми е трудно да преценя колко успяват или искат да направят това.

Следват звуци, които са като някакъв мастър код, в който се разпада цялата структура на музикалните и емоционални очаквания, звуци, които работят твърде могъщо върху нашите възприятия, емоции и разсъдък. Стоя пленен и сякаш виждам звука на живота, смъртта, екстаза. Докато гледам лицето на Джарет си припомням лятото на 1991 година, сумрака на Холивуд Боул и обърнатия с гръб към нас и наведен  Майлс, който реди невъобразимите си мелодии с почти небрежна лекота.

Между звуците правя опит и да разгледам хората около мен. Разбира се, първото ми чудене е дали на някои от тях им е било необходимо да се „издигнат в ранг”, за да бъдат тук. И как ли е изглеждала публиката през далечната 1972 година, когато в Хайделберг Джарет за първи път сяда сам пред пианото. Какво ли е свирил тогава и впоследствие в Америка, за да накара Columbia Records да се откажат от него преди Манфред Айхер да му подаде ръка и доведе отново в Европа през 1973-та. Битката с критиците, които го обвиняват в мистификация на импровизацията и свръх-романтизъм затихва временно след концерта в Кьолн през 1975-та……

След истерията на аплодисментите се надига едно чувство за благодарност. Благодарност за това, че макар за кратко ни е дал език и образ, с които да възвестим, онова което безпомощно пазим в себе си.  Мислейки за това се оставям на едно усещане за конгрегация на пристрастените към красотата, мелодията, страстта, лудостта, която бавно се разпада след последния звук.

Излизам тихо. Не гледам към другите. Едва успявам да подредя мисли, чувствам се като човек, оцелял магията. Човек, получил урок по красота, по нейната трудност,    дълбочина, мимолетност, деликатност. Човек, присъствал на нейното раждане.

21 октомври 2007 година

Франкфурт

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s