Стресът като политически капитал

Един от уроците на глобалната криза е полезността от политическия стрес. След като две десетилетия Западът се самоописваше като победител, като владетел на тайните формули на вечния просперитет и растеж, мащабът на сегашната криза го изненада истински. Но, не просто това. Кризата истински стресна тези, които имат способност да изпаднат в усещане за дисонанс, за необходимост от реакция и промяна, за морален императив да действат, когато е възникнала очевидна нужда от това. Кризата ни дава нови поводи да класифицираме нациите, някои вече са били предлагани тук. Един от тях е според способността им да не „изпаднат” от преразпределението на власт и влияние в глобалния свят и усещането за разрив и разместване, които изискват политическа и управленска реакция. В този смисъл, стресът става важен политически капитал, който нациите притежават, за да управляват себе си. Или поне тези, които имат подобно желание.

Първите седмици на новото британско правителство са особено интересни от подобна гледна точка. Кризата там бе повод да се стреснат както избиратели, така и политици; да усетят промяната, там където тя започва и да се опитат да я управляват преди тя ги лиши от много възможности и ги постави пред свършени факти. Самото създаване на коалицията между консерватори и либерали е следствие от разбиране за необичайно време, за разместване на пластовете, за императив от съзидателно политическо поведение. Време за политически стрес, мотивиран от заплахата за загуба на статут и блага, но и от голямото изкушение да търсиш и намериш формули и решения, там където царува несигурността и чувството на объркване. В успешното намиране на подобни формули могат да бъдат направени основите и на относителното политическо дълголетие, така както направи М. Тачър в края на 70-те години на миналия век. Вече бе предложен най-радикалния бюджет от десетилетия насам с цел бързото овладяване на огромните дефицити, наследени от лейбъристите. Започва разговор за нуждата от нова, по-динамична икономика, нова енергийна политика, след като Британия за първи път от 1968 година насам внася повече газ, отколкото произвежда сама. Само в рамките на седмици министри изработиха нови идеи за раздвижване на трудовия пазар (например, тези които живеят в общински имоти няма да губят това право, ако си намерят работа и се преместят в друга част на страната.)

По тукашните ширини основното, което стресира управленията са мимолетните измервания на задължително отминаващата популярност. Ритуалните отчитания на неизбежната мимолетност са най-дълбинния повод за притеснение сред вечните стажанти на българската публичност. Доколкото има стрес, той идва от общия хаос, от неспособността да се подреди администрация, управление, политика. Ангажираните министри се „блъскат” по 12 часа на ден като голяма част от времето им преминава в глупави бюрократични задължения и лоша организация на поверените им структури. Нещата се правят „в последния ден” като българско правило е, че най-тежкия ден в управлението на държавата е петък, а не понеделник. Чудноватото е, че над тази ежедневна неразбория стоят здравостоящи версии за предопределеността на света. Доминират статичните и мързеливи мисловни модели на линии за предрешеност („всичко е вече решено”), конспиративност („има едни хора, дето винаги ги правят нещата”), маломерност („това е работа за големите”), откровено неразбиране и подценяване на случващото се („нищо ново под слънцето”). В този смисъл, стресът е краен продукт на процес на колективно осмисляне, дискутиране и разбиране на разместванията и промените. Без него сме в глупавата поза на вечното повторение.

Противно на сценографията на ежедневната енергийна буря на Б. Борисов, тя изглежда много по-дълбинно мотивирана от спокойствие и непукизъм, отколкото от стрес. Неговото въприятие за света е населено с достатъчно извинения, независимо какво решава да прави. И да тръгне наляво, и да тръгне надясно, и да остане на място, за всяко едно решение си има някакво основание. Каквато и политическа история да се случи на ГЕРБ, за нея ще има някакво удобно обяснение. Липсата на стрес идва от спокойствието на нелепото безрезервно доверие, с което българските избиратели често даряват политическите стажанти на републиката. Лекотата на покоряване на бизнес и медии улеснява и успокоява. Покорният и задлъжнял бизнес е нареден в редица за някакви плащания и поръчки, а различни „медийни” структури са част от невидими пактове за ненападение, които гарантират спокойствие и предвидимост. Администрация и държава се подрежда по команда, независимо от вечните настоявания за „скрития враг (или договор)”, сложен на прикритие там. Заровени в спокойствието си, краят на управленията тук е винаги оставен в ръцете на собствената им неспособност и летаргия. И докато това се случва, светът се пренарежда, а ние се готвим за следващия неуспешен скок да го „догоним”.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian, European

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s