Кейнсианството е щедрост в сегашно време на гърба на идните поколения

Интервю за вестник „Република“, 16 август 2010 г.

Г-н Шопов, как се отнасяте към идеята ЕС да събира собствени данъци?

ЕС има система за собствени приходи чрез ДДС в изпълнение на митническата си политика, но нищо повече. Още по време на Конвента за изработване на конституцията, която после се провали страните ясно заявиха, че не желаят да дават данъчни правомощия на съюза и това е ясна разпоредба в договорите. След като чрез еврото се отказаха от собствена монетарна политика, общата данъчна политика директно ще срути способността им да си управляват държавите. Елитите не трябва постоянно да се отказват от своите инструменти за управление, защото гражданите изискват от тях, а не от ЕС. Ако те не са способни да управляват нормално губят всички: гражданите им недоволстват, недоверието към съюза нараства, пада доверието към собствената им държава, защото тя става все по-неспособна да решава проблеми. Не може постоянно да се делегират правомощия в някаква посока и да казвате „друг трябва да реши този проблем”, това съсипва съвременната политика.

Какви цели ще постигне ЕК, ако успее да прокара новите си данъци?

Главното притеснение на ЕК в момента е, че богатите страни-членки губят всякакво желание да финансират щедро съюза. В различна форма подобна динамика може да се види в Германия, Великобритания, Холандия, Дания, Австрия, Франция. Освен това чисто исторически съюза става все по-зависим от тези вноски, а относителната тежест на собствените му приходи пък спада постоянно. По този начин, комисията е все повече заложник на страните-донори и това, което става в техните политически системи. В момента има поне две ясни тенденции, които не са в нейна полза: тежко нарастване на задлъжнялостта в тези държави и тяхното желание да намалят вноските си, за да имат повече средства за собствена реакция на кризата. Разбира се, ЕК знае, че в краткосрочен план едва ли ще успее да прокара идеите си, но колкото по-дълго те са в обръщение, толкова по-приемливи изглеждат. Поне исторически така са се случвали нещата в Европа. Те разчитат, че богатите ще жертват малко суверенитет и ще допуснат евроданък, за да могат да плащат по-малко на самия съюз. Засега обаче сме доста далеч от такъв тип компромис.

Трябва ли страни, бедни като нашата, да подпомагат закъсалата гръцка икономика с извънредни данъци?

Европейският план за подкрепа на Гърция поставя новите страни-членки на еврозоната пред радикално нов казус, върху който трябва да мислим и ние. Досега всички нови мислеха членството в ЕС като вид историческа компенсация, деномирана в евро; полагащи ни се ползи с единственото наше задължение да не крадем. Гледана от изток солидарността изглежда като еднопособен банков превод. На практика нямаше разговор за цената на членството, може би защото бяхме твърде големи оптимисти, че ще успеем наистина да използваме членството си. Сега с този план за Гърция изведнъж членството става скъпо, дори твърде скъпо, но ако очакваме другите да помагат на нас, трябва да допуснем и ситуация, при която ще стане и обратното. Проблемът на Изтока обаче е и друг. Тук всички живеем с идеята, че на нас няма да ни бъде позволено да живеем „по гръцки” и сега трябва да се плаща за тяхни грешки, които на нас ще са ни забранени. Чисто формално, ако сега България влезе в еврозоната, тя няма да има задължения по гръцкия план, но ще бъде задължена със стотици милиони евро да участва в големия механизъм за стабилизация. Дългосрочният важен въпрос е за контрола върху публичните финанси на страните-членки и недопускането на подобни ситуации. Но тук сме в параграф 22, защото това преминава през по-силен ЕС, а много държави не желаят това.

Вярвате ли изобщо в идеята, че с по-високи данъци светът ще може да излезе от кризата?

От икономистите знаем, че има праг на изземване на създаденото, отвъд който просто всичко спира. Така че, няма път за развитие, който в крайна сметка да не преминава през предприемачеството, личната инициатива, готовността за риск, за провал. И в рамките на сегашната криза разумните политици вече признаха, че стимулирането чрез публични разходи е стигнало своя таван, отвъд който то просто става твърде скъпо, направо непосилно. Въобще, кейнсианството (политиката на високи данъци, разходи и регулации) е твърде щедро на обещания в сегашно време, но оставя тежки наследства за идните поколения, за този проблем то обикновено мълчи. Тази политика се прави на много хуманна в сегашно време, но напълно нелегитимно затормозява със задължения бъдещите поколения, тя е злоупотреба с тях.

На все повече хора в България им се струва, че извадихме лош късмет с членството си в ЕС. Това неблагодарност ли е или реално отражение на трудностите, които преживява Общността като цяло.

Членството в ЕС е това, което сме в състояние да направим от него. Хората в България ценят много „лесните” ползи от него: пътуват, ходят на работа в другите страни, пращат децата си да учат там. Много по-слаби сме и по-малко ценим други ползи като умното инвестиране на фондовете, възможността да влияем на цялостната европейска политика, да го използваме в отношенията с други държави и т.н.  Членството обаче ще става все по-трудно за страна като нашата просто защото ние не се развиваме по начин, който е достатъчно съвместим с този на съюза. Фирмите ни не могат да се възползват от единния пазар, еврофондовете са твърде сложни за нас като администрация и като организации, които да знаят какво да правят с тях. Ние или ги крадем или просто ги губим. Еврорегулациите са скъпи и те се компенсират с достъпа до единния пазар, но ако там сте слаб просто си товарите бизнеса с тази цена. След няколко години пък европарите ще тръгнат в посоки, в които България съвсем отсъства: наука, изследвания, иновации, подобряване на фирменото управление. Цената на членството в еврозоната също се вдига. Словакия отказа да задели пари за плана за Гърция, но ангажимента й към механизма за стабилизация е над 4 милиарда евро. Ако не бяхме толкова безсилни и безверни спрямо собствената си държава и безпомощни в глобалния свят, вече би следвало да сме евроскептици.

Виждате ли „по-човешки“ начини ЕС да се справи с ликвидната криза, без непременно да увеличава данъчната тежест върху ни?

Независимо от сегашните приказки за евроданък няма вероятност да се промени ключовата нагласа на повечето страни-членки: данъчната политика не е работа на ЕС. В този смисъл, натиск от ЕС засега няма как да дойде и нивата на облагане ще си останат национална политика (с изключение на частичната хармонизация на ниво ЕС на ДДС). Съществува обаче друга опасност, която идва от някои стари страни-членки като Франция и Германия например. Те живеят с убеждението, че ниските данъци на европейския изток са нечестно предимство, създадено и поддържано изкуствено, изкривяващо честната конкуренция. Тези държави правят опити да притискат чрез ЕС новите държави и постоянно говорят за нуждата от „сближаване” на икономическите политики именно по посока нарастване на данъците. Тук страни като България трябва да са готови за сериозен дипломатически отпор заедно с останалите пост-комунистически държави, които също разчитат на ниски данъци като елемент от своята икономическа привлекателност. В по-общ план, малкото, което ЕС може да направи за бъдещия растеж е в стратегията „Европа 2020”, но тези документи се опитват да удовлетворят всички и бих се изненадал, ако тази стратегия е по-успешна от предхождащата я Лисабонска.

Докъде трябва да се простира държавата, за да остане въздух и за нас, обикновените граждани?

Не можем да разграфим веднъж завинаги територията на държавата и тази на гражданите и техните сдружения, фирми, саморегулации. Важно е обаче постоянно да помним, че държавата е наше колективно творение, от което изискваме определени ползи, тя ни е постоянно задължена, трябва да се доказва пред нас с полезността си. Държавата трябва да работи така, сякаш постоянно иска нашето съгласие. Можем да решим в определени моменти да я „разширим”, после „свием”, макар че тя има тази склонност да се окопава. Единствената рецепта тук е непрестанен граждански натиск, проблематизиране на това кое и как се прави в страната, търсене на постоянни подобрения в нейната работа и напомняне, че тя „идва” от нас, а не ние от нея. Точно това не правим в България. Последният абсолютно безобразен пример е публичния тормоз с издаването на новите документи за самоличност, чиято организация е фиаско, което просто си върви ден след ден, месец след месец.

Съществува ли възможност светът днес да избегне задаващата се тежка хуманитарна криза, която следва по стъпките на икономическата – всички икономики, дори големите, отчитат сериозно забавяне. Само рейтинговите агенции и финансистите отчитат някакви съмнителни резултати.

Всички прогнози и данни показват, че няма общ, равномерен за всички процес на „излизане от кризата”. Едни го правят от месеци, други вървят в зиг-заг, трети като нас все още са в несигурно изпълзяване. Още отсега се вижда, че новата следкризисна икономика изисква нови качества на всеки един, който е на пазара на труд, така че ще има доста губещи от тази промяна и на Запад. Вече намаляват и ресурсите за подкрепа за неразвитите икономики и региони, целите на ООН в тази посока са почти изоставени. В същото време, обаче изместването на глобалната тежест на изток е възможност за тези общества. Динамичните икономики в Азия вече търсят излази и по посока Африка, което също ще донесе ползи и възможности за хората на най-бедния континент. В този смисъл, бих казал, че намаляват средствата за западни политики за подкрепа, но пък се отваря добра пазарна динамика в тези части на света, а това е най-добрата възможност за справяне с бедността.

Оптимист ли сте за бъдещето на ЕС? Ще преживее ли ЕС кризата във всякакъв смисъл на думата?

Кризата има едно много важно последствие за ЕС, вече всички знаят, че идва нова епоха, в която Западът трябва отново да преоткрие себе си, да намери нова идея, нова динамика. ЕС ще се промени, според отговора на въпроса: какво правим в глобален свят, в който не сме единствения център на тежест и влияние и начинът ни на живот е застрашен. Без страни като нашата да го разбират, това е сегашния разговор. В съвсем общ план има две групи държави в момента. По-големите, богатите, способните искат ЕС, които им помага да управляват своите държави по-добре. Те имат по-инструментално и неемоционално отношение към него. По-слабите, бедните и неспособните искат все по-мощен съюз, който да ги защитава и нямат проблем постоянно да се отказват от собствения си суверенитет. Бъдещето на ЕС е функция на резултата от този разговор, но все още нямаме ясна картина. Моето усещане е, че ЕС никога няма да стане глобалния играч, за който много федералисти копнеят. Истинската възможност за него остава в стратегическата коалиция със САЩ, доколкото тя ще бъде възможна през идните десетилетия.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Bulgarian

One response to “Кейнсианството е щедрост в сегашно време на гърба на идните поколения

  1. Мила

    Ясно, точно и сдържано!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s