Оттеглянето на западния „арменски поп“

Да се оплачеш „на Запад” си е масов национален политически спорт. Вече десетилетия наред свикнахме с безкрайните драми около поредния износ на български политически скандал в западна посока. През последните седмици като номинална опозиция и ДПС влезе в ритъм. Запъти се да си търси отнетия депутатски мандат в съда в Страсбург и се обяви за пазител на конституцията и правото на избор. През последните дни партията отново прибегна до подобен ход. Сега поводът е потвърждаването на избора на Недим Генджев като главен мюфтия от страна на върховния касационен съд. За „мюфтийската криза” ще бъдат сезирани Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и Европейската комисия. Само преди година пък, ДСБ се оплака в ПАСЕ, че липсата на покана за наблюдение на парламентарните избори е прелюдия към мащабни изборни машинации. ГЕРБ водеше битката си срещу тройната коалиция, колкото от София, толкова и от Брюксел. На БСП сега и е по-трудно да повтори операцията, но това идва от общото й състояние на безтегловност, а не от липсата на желание.

В този навик има немалко от неизбежността на периферна държава, която дълго се мъчи да стане „част от нормалния свят”. Отварянето и демократизацията на страната също преминаваха през различни дози външен натиск. За да бъдат приети в Европа, партиите ни бяха принудени да се променят като това бе най-видимо при БСП. Но често във външното оплакване има и политическо удобство. На практика, изнасянето на проблеми навън в очакването на посредничество е относително лесно, защото изисква сравнително малко усилия и ресурси, а пълни добре медийните полета. Далеч по-лесно е да отидете при западния „арменски поп”, отколкото да правите подписки, демонстрации, публични срещи и обсъждания, протести, дълги публични кампании и т.н. В интерес на истината, този път ДПС едновременно ще си поддържа лустрото на защитник на права зад граница, но в същото време прояви някаква активност в Парламента, връчи протестни писма, направи среща и с главния прокурор.

Играта на политическо оплакване обаче дава все по-малко резултати. България си стои в състояние на „постмониторинг” в Съвета на Европа (СЕ) от години и продължава и до днес да бъде критикувана за състоянието на съдебната система, свободата на медиите, корупцията и правата на малцинствата. Това стои толкова периферно, че дори много хора не го и помнят. Сегашното правителство спокойно заобикаля и „Венецианската комисия” към СЕ тогава, когато знае, че тяхното мнение няма да бъде в един тон с неговите намерения (например, идеите за специалните съдилища). В ЕС сме още под контрол, но спирането на фондовете е засега единствената реална санкция. Тя обаче е нещо като ядрена опция и не може да бъде използвана през няколко месеца. В рамките на механизма за контрол отчитаме някакви действия, но правителството изглежда много по-решено да го игнорира с усмивка, отколкото да му се зъби, както глупаво направи тройната коалиция. В НАТО пък играта с оплакването не може да се играе, но там участието в различни мисии по света отдавна се възприема като таван на българските възможности и с това всичко приключва.

Причините за залеза на западния „арменски поп” са няколко. Една е, че санкциите са далеч по-малко възможни и хапещи, преди да влезеш в дадена международна организация, отколкото когато си вече вътре в нея. ЕС трябваше да създаде изцяло нов механизъм за някакъв натиск спрямо България и Румъния, за да се справи поне частично с този проблем. Друга много важна причина се крие в това, че нашия износ на политически скандал отдавна втръсна на повечето западняци. В тази рубрика можем да сложим дългогодишните битки и удари под кръста между отделните парчета на „старата десница”. Много преди появата на така наречената „нова” такава, на тези разправии се гледаше с отегчение и досада. На този фон, за Европейската народна партия организационната спретнатост на ГЕРБ бе много повече полъх на тишина след досадните дандании, отколкото авторитарна заплаха. Още по-съществена причина за рязкото намаляване на ползите от външнополитическото оплакване е, че просто светът се промени, а „стара Европа” е под натиск от развитието на глобализацията и никак не е склонна да си губи времето с подобни неща. Просто никой няма време да се занимава с досадния ни експорт на вътрешно-политическа драма при положение, че ЕС се чуди какво да прави със себе си и как да се променя, за да не изпадне зад борда на глобалния свят.

По този начин, тези, на които обичаме да се оплакваме ни поставят в ситуация, в която собствената ни неспособност е достатъчно наказание. Това се съчетава с едно латино-американско отношение към България, от която се изисква някаква базова стабилност; що-годе съвместимо с елементарни стандарти управление; контролирана престъпност, която не се превръща в европейски проблем; скромничко международно поведение без големи проекти и инициативи. Повече отвсякога навлизаме в период, в който имаме две възможности: или да пораснем или да си останем в състояние на контролирана посредственост.

Текстът е публикуван във вестник „Труд“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian, European

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s