Глобално объркани

Едно от любимите български клишета е за прочитането на страницата преди нейното затваряне. По тази логика се предполага, че в момента би следвало да четем страницата на глобалната криза и нейните уроци. Няма никакви сериозни признаци, че правим това. Политиката е сведена до първо лице единствено число, никой вече не знае продължителността на живота на предлаганите идеи за това какво да се прави, министрите започват откровено да се противопоставят един на друг (например, темата с вдигането на осигуровките) и разговорите за управление стават все по-невъзможни. На терена на публицистиката обаче, един опит за подобен размисъл като начало очертава поне два големи урока. Първият от тях за държави като българската е, че европейската им политика просто не е достатъчна. Европа вече не е достатъчно пространство за постигане на просперитет. Вторият е, че развитието оттук нататък изисква стратегическо усилие, а не просто преписване на рецепти, внос на евростратегии или някакви нови теории за модернизацията, както направихме през 90-те години на миналия век. Срещу подобни задачи в момента обаче стои пълната липса на разбиране за важността на сегашния момент и последствията от неговото проспиване.

Сегашното правителство изстреля няколко откоса от „анти-кризисни” мерки, които толкова бързо се разпадаха и сглобяваха отново, че едва ли остана човек в държавата, който е в състояние точно да ги проследи. Въобще, интересно е, че в реториката на правителството на практика кризата изчезна, може би защото за малко и премиерът си даде сметка, че мълчанието е по-добър вариант от непрестанната поредица от еднодневни мерки, хипермерки, ултрамерки и свръхмерки. Организираният бизнес си гледа предимно държавните вземания и да се спаси от поредния „дясно-центристки” разход, който и готви „новата десница”. Увиснал на врата на държавните поръчки, той в момента се интересува много повече от това да не изпадне, отколкото от някакви разговори за глобалната криза, нови модели на развитие, реформи. Неправителственият сектор като цяло пасува, гледа да подпише някой договор по някоя програма, пък и в него останаха малко хора, които да водят подобен дебат. Повечето медии чакат да се пречупи истински кривата на доверие към правителството, за да се сетят, че има и други важни теми, освен прерязаните ленти на деня. „Синята коалиция” от време на време пуска по някоя идея, но те потъват във вечната калкулация на подходящото разстояние/близост от правителството. БСП пък е последното място, от което може да се очакват идеи по тази тема, още по-малко пък и някой, който да ги вземе на сериозно.

Логично е, че след като не можем да направим по-лесното (собствена идея и план за действие), няма да можем да се справим и с по-трудното (достъпни възможности в Европейския съюз например). Например, ЕС от няколко години популяризира своя фонд за реакция на глобализацията, който на практика функционира от 2007-ма година. В него страните-членки могат да кандидатстват за помощ при загуба на работни места, която е резултат от промени в глобалната търговия и икономика. На година общата налична сума на фонда достига 500 милиона евро. Само преди няколко дни подкрепа получиха нови предприятия от Португалия, Холандия, Испания и Дания. Очаквано повечето средства отиват предимно за икономиките на „старите” страни-членки, макар че и по-нови успяват да се преборят (Чехия, Литва, Полша, Малта). България обаче и тук изпъква със своята неподготвеност. Единствената отхвърлена молба за помощ за времето на съществуване на фонда е българска (подадена през октомври 2009-та с искане за подкрепа на „Кремиковци”). Очевидно администрацията и бизнеса не са и много наясно за какво точно може да се иска помощ. Това е видимо от случаите на държави като Малта и Литва, които са успели да се преборят за финансова инжекция в текстилния сектор, който получава тежки удари и тук. „Старите” страни-членки със силни текстилни сектори като Италия, Испания и Белгия също редовно получават подкрепа. Но, България не.

В тази поредица от негативи можем поне да отбележим един положителен факт. На няколко пъти през последните седмици се чуха, макар и разпръснато, отгласи за важността на отношенията с Китай в годините след кризата. Това е доста непълноценно разбиране на цялата картина, но, както се казва, е все пак нещо. Вярно е, че тази идея се оказа примесена със странния воаяж на С. Дянков до Китай или пък напълно нереалистичната заявка на премиера за мястото на България в подобни отношения. Евродепутатка от ГЕРБ успя дори да види „стратегическо” място за страната ни в общата рамка „ЕС-Китай”. Поведението на икономическия министър Т. Трайков изглежда най-адекватно в този контекст, но неговата обща тежест в кабинета не е особено висока. Вероятността от тези разпокъсани и изглеждащи случайни събития да излезе нещо цялостно е малка. Както и при анти-кризисните мерки, ако е трудно да управляваш добре собствената си държава, още по-трудно ще е да се ориентираш в глобалния свят и какво да правиш в него. Но, ние в България си имаме добре отработен навик за поведение, когато стане напечено: „снишаване, другари, снишаване”.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under BG Life, Bulgarian, European

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s