ККОП

Един коментар на Галя Горанова ми напомни статия, която написах преди 3 години. Тя бе по повод на тогавашните местни избори, но е все още актуална на фона на вече започналата дълга и тягостна кампания 2011. Статията бе публикувана в списание „ТЕМА“.

Местни избори 2003, 735 гласа, община Димитровград. Оттук започва политическото битие на „Коалицията за общество без злоба”, която успява да излъчи един общински съветник, който впоследствие ще стане председател на постоянната комисия за законност и обществен ред. Доскоро подобни политически биографии изглеждаха като неизбежна екзотика, хвърляща колорит в сивия мейнстрийм на „отговорната” политика. След местни избори 2007 и очертаващото се отдаване, кредитиране и хеджиране на гласове такива коалиции могат да започнат да ни се привиждат като някакви автентични полета на неовладяна и некапитализирана политическа енергия.

В началото на този изборен сезон си заслужава напомнянето за продължаващия разпад на един от най-базовите механизми на демокрацията, а именно този на представителството. Трайното разминаване на дневния ред на избирателите и овластените с правомощия е вече толкова банализирано като наблюдение, че много хора вече не си правят и труда да го регистрират. Общинските съвети на много места са олицетворение на все по-крехката връзка между избиращ и избран. Гласувате за партийна листа получавате „преформатиране” на политическото пространство, гласувате за партиен кандидат, а за кмет получавате „независим”, гласувате за „независим” получавате назначен при някое местно величие послушник. Една мрежа от безкрайни криви огледала, в която не могат да бъдат поддържани никакви публични ориентири.

Голяма част от изборните стратегии на тези избори ще бъдат продукт на електоралното замерване. Йерархиите на местната разпознаваемост, които произвеждат различните електорални изследвания са на път да изместят всякакви нормални процедури за номиниране и излъчване на кандидати. Този, което произведе статуквото, той / тя е и нашия кандидат. При тази логика на поведение, елементарната принадлежност към някаква сравнително устойчива и разпознаваема обществена или политическа структура с макар и най-общи идеи за това какво и как да се прави се измества. На нейно място идва някаква заварена, налична популярност и тя се превръща в единствения легитимен  начин на избор на кандидат. Този тип поведение създава един откровен пазар на местни авторитети, в който политическата пазарна стойност се произвежда от последното социологическо допитване. Единственото, което все още липсва е открития търг с наддаване. Този модел на поведение е още една форма на абдикация на политическите партии от техните функции. Вместо да бъдат отговорни за изграждането на фигури, способни да управляват, те третират обществото като супермаркет, от който да си напазаруват лица, биографии и легитимност.

Мащабът на политическата заявка на „бизнес партиите” ще бъде друго наследство на задаващите се избори. Тази заявка очевидно има връзка с разочарованието на бизнеса от много от своите подизпълнители. Между другото, тези оплаквания можеха да бъдат чути още през 2002-2003 година при поредното делегиране на интереси и ресурси. Инвазията на бизнес партиите няма да се състои в мащабите, които мнозина очакват. Част от това ще се дължи на сблъсък помежду им, друга част ще се дължи на устойчивото убеждение на много хора, че богатството им е нелегитимно. Но и тук, навлизането на такъв тип субекти ще влоши вече наличен проблем. Обратната страна на интереса на бизнес към пряко участие в политиката е превръщането на техните служители в задължителни електорални единици. По този начин сме изправени пред опасността от окончателно избирателно заробване на работещите във фирмите на широките мрежи на техните собственици. Така години след изчезването на стария член 1 на комунистическата конституция, гарантираща ръководната и безалтернативна воля на БКП, заетите там се озовават в ситуация, при която цената на свободната електорална воля е в доброволното напускане на мястото на работа. Дилема, която е с доста ясна развръзка.

При цялата си новост, идеята на бизнеса за пряко навлизане в политиката си остава План Б. Бизнесът остава сред най-любимите приближени на партиите, постепенно лишени от кадри, организация, членове и легални приходи извън държавната субсидия. Продължаването на това статукво идва в момент, когато има поне няколко тенденции водят към нарастването на ролята на местната власт в управлението – все по-голяма подкрепа за отдаване на правомощия надолу, изчерпване на централизираните модели на управление, административни императиви за децентрализация по отношение на европейското финансиране. Лошо подготвена и овладявана от различни бизнес интереси местна власт с увеличени правомощия може да се окаже един нов кошмар за много хора по страната.

Оплетени в различни „коалиции на дъгата”, свиващо се обществено влияние и намаляваща готовност за някаква форма на ангажимент, много от партиите със сигурност ще продължат да развиват процеса на монетаризация на гласоподаването. Многократно отработваните механизми за пазаруване на гласове отдавна са превърнали изборния процес в пародия в много общини, а тихото оправдание ще продължава да прилича на свада от детска площадка в стил „аз не започнах първи”. Бездействието по този и други въпроси, свързани с неправомерното финансиране на партиите и техните кампании е част от неписания консенсус на българската „политическа класа”. Спокойствието, с което партиите продължават да се възползват от откровено нелегитимни и незаконни практики очевидно идва от усещането, че достатъчното повторение постепенно ще ги превърне в неизменна част от пейзажа, с която ние всички ще свикнем. Тази работа убедително може да бъде свършена и от достатъчно на брой публични интерпретатори, които нормализират тези абсурди чрез „дълбоката” аналитичност на оправдания като географски ширини, специфична култура, етно-културни характеристики, последствия на прехода и прочее.

Превръщането на повечето настоящи партии в паразитни тела се допълва и от още един процес. След като все повече зависят от бизнеса и покупката на местни авторитети и избиратели, те посягат и към някои от основните работещи групови мрежи, откъдето може да бъде осигурено предлагане на гласове: системите на бивши и настоящи служители на МВР и армията. Провеждани успоредно тези няколко процеса могат постепенно да сведат до минимум публичната част от работата на партиите и да създадат допълнителна дистанция между очакванията на техните избиратели и граждани и своето собствено поведение. При такъв модел на политическо поведение, привличането и задържането на избиратели не е функция на промислено, системно, идейно публично поведение, а на ефективното реализиране на поредица от малко или напълно невидими частни, договорени процедури по набавяне на необходимото количество гласове. Подобно поведение ще продължи да подкопава легитимността на политическата система в очакване на новите нива на търпимост към тези практики. Веднъж попаднали в тази спирала на съществуване, на партиите ще са им необходими все повече усилия, за да излязат от нея. Остава някаква надежда, че по един парадоксален начин в тази изкривена среда анти-системната алтернатива всъщност може да бъде заявката за политическа нормалност.

Една от най-настойчивите интерпретации за местни избори 2007 е тази за разпределението на новия европейски пай. В нея има основание, ако се съди по активността, с която партиите на централно ниво бързат със създаването на консултантски мрежи за тяхното усвояване. За бизнесът, пък, тези пари биха били безплатна инвестиция. Но в период на очертаваща се финансова децентрализация, все още немалка общинска собственост за управление, голям брой обществени поръчки, различни разрешителни режими, евро-фондовете могат да се окажат удобното обяснение, зад което да продължат да стоят практиките на злоупотреби с български публични средства. Бомбата със закъснител за всеки устремил се към евро-фондовете идва от това, че непризнатия евро-разход се превръща в български публичен разход. А това ще бъде много публичен процес с голяма степен на еднозначност и съответната доза недоволство.

Създаването на работещ европейски политически модел все повече прилича на проект без собственик. Разигралите се политици все по-настойчиво ни убеждават, че сега е време за игра със суспендирани правила, игра, при която нищо не е като на Парламентарни избори. Локалното изисква друга логика, битово не знае цвят, истинският  либерал на това поле е наистина този, който „либи ралото”. Започва да се получава един безкраен карнавал, по време на който всичко може да се обърне наопаки. И в цялата тази вакханалия от политическа разюзданост вече ясно се оформя и новия победител на тези избори, а именно: ККОП – Коалиция за комплексно обезмисляне на политиката.



Advertisements

Вашият коментар

Filed under BG Life, Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s