Реформи за напреднали

Теорията отдавна ни убеждава в невъзможността следвоенната социална държава да издържи непроменена в епохата на глобализацията. Политическата практика обаче така и не можеше да си позволи големи промени, макар неоконсерваторите да успяха поне да укротят разходите и нейната цена. Европейската левица прие частичното отстъпление в социалната политика през 90-те, прие и идеята, че държавата трябва да бъде малко по-прибрана, макар да не направи много по нейното ограничаване. На външен терен, Европа като цяло си запази правата върху марката „европейски модел”, който става все по-важен в намаляващото й портфолио от политически продукти за износ. Ако все пак преди глобалната криза имаше поне някакво остатъчно поле за дискусия, то вече изчезва. Следвоенният модел на широка, щедра, прахосническа социална държава си отива под тежестта на последствията на кризата. Тя е вече невъзможно скъпа и просто не може да бъде финансирана. Тази криза, а не интелектуалните дебати ще накарат „стария континент” да се подготви истински за глобализацията. Принудителните реформи в повечето европейски страни имат подобна задача и ще имат този ефект. Но средата е такава, че ги прави трудни, сложни, изискващи воля, идея и замах. Иначе казано, реформи за напреднали.

Неудържимата цена на старите политики е видима и във Франция. Битката за вдигане на прага на пенсиониране е особено увлекателна в страната на протестите, където изведнъж се наложиха няколко пласта недоволство: социално, профсъюзно, политическо. Културата на протест дооформя този наистина любопитен микс като добави и ученическата и студентска общност към есента на недоволството. Но, този разказ за Франция го знаем и той далеч не е най-интересния в тази ситуация. Дори ако се вгледа по-дълбоко може да се види статистиката на ОИСР, от която е видно, че Франция заема място в средата на таблицата по загубени работни дни от стачки. По-любопитно е частичното възраждане на класическото политическо противостоене между ляво и дясно около казуса за пенсиите. Вдигане на възрастта срещу вдигане на вноската, повече индивидуална отговорност срещу повече солидарност. Това е основната причина, поради която френската левица е особено решена да е в центъра на протеста. Това е основната причина, поради която Н. Саркози сега не може да си позволи да загуби тази битка във вече стартиралата кампания за президентските избори и трябва да продължи с реформите.

Новото британско правителство е по-притиснато финансово от Франция. То обаче се захвана с промените като по учебник. Остави темата за съкращенията на разходите да се „търкаля” месеци наред по медиите, за да подготви обществото. Повечето коментатори така се отдадоха на тази вълна, че нарекоха предлагания пакет от реформи най-тежкия от Втората световна война насам, макар това да не е вярно. На фона на очаквания ад изведнъж се оказа, че с тях все пак няма да дойде края на света и повечето хора си поотдъхнаха. Правителството направи и друг разумен ход. Намали рязко парите за социални помощи, но запази бюджета за здравеопазване. Обяви съкращението на една десета от държавните чиновници, но задели пари за инвестиции в „новата икономика”. Вдигна цената на висшето образование и намали парите на преподавателите, но намери пари за образователни инвестиции в инженерни науки, математика и нови технологии. Наруши спокойния ритъм на преподавателите, но принуди университетите да се адаптират към новата среда и да станат по-активни институции. Подобна структура на реформите не се дължи само на просветен политически дебат и способност и в нея има много от компромисите на коалиционната политика. Важното е обаче, че тя не е гола счетоводна операция, нито фриволно размахване на властта по отделните пера, а поведение с поне две големи политически качества. Едното е отчитането на чувствителността, която позволява и промяна, но и запазване на елементарното усещане за баланс и стабилност в обществото. Другото е, че мерките имат посока и идея, което е точна преценка за важността на момента и уважение към британските избиратели, които очакват от своите политици тези две неща.

Най-актуалното клише за необратимия залез на Европа все повече прилича на обикновена интелектуална мода. В началото на кризата наистина ЕС се забави и трудно намери стъпката си. Големите страни-членки се захванаха да се справят с нея и едва след това мислеха как съюза може да им помогне. Голяма част от това обаче се дължи на добре известния факт, че съюза е все пак организация на отделни държави и няма как да бъде подминато времето, необходимо за това те да узреят за определени решения. Повечето стари членки постепенно си правят нужните реформи в зависимост от стартова позиция, политически цикъл, обществени нагласи, политическа конфигурация, тежест на профсъюзи и бизнес, ниво на задлъжнялост и т.н. Но в Европа има все повече съгласие за промяна, макар политическата решителност да варира от държава до държава. Има и достатъчно способни хора, които са в състояние да правят реформи за напреднали.