Комунистическа муза

В музея на ГДР в Берлин можете да откриете изумителен предмет. В една от неговите секции, посветена на „братските държави” на Изтока има стена с кутии и там можете да се върнете във времето на българската туристическа идентичност „ала Балкантурист”. В една от кутиите има стар шарен пепелник и задължителната традиционна и индустриално изтъканата покривка. Но бутилката за вино с етикет „Гъмза” от 60-те години е най-впечатляваща със своята форма и пластмасови орнаменти, които обгръщат тумбестото й тяло. Тя представлява куриоз, но носи и опасността от забележимото отделяне на соц предметите от средата и системата, която ги е родила. Самото повторение или повторното им публично изваждане и подреждане все пак не е основната заплаха за липсата на памет и разбиране на комунизма. Далеч по-опасна е липсата на контекст, плътност и оценка за средата, които ги е направила възможни и парализиращото уеднаквяване на различните исторически периоди. Именно в това е и големия риск от хрумването на В. Рашидов, който говори за арт обектите като някакво културно „Лего” за пораснали. Оставен сам на себе си, поредният любимец на премиера ще си поиграе и ще си подреди някакво пространство, в което изцяло ще липсват рефлексия, оценка, контекст.

Музеят на ГДР в Берлин има своите критици точно в тази посока. За някои той е твърде неутрален, твърде разчитащ на пасивното възпроизвеждане на продукти, ситуации и парчета „жив живот”. Погледнати сами по себе си много от нещата извикват подобно усещане. Кухнята в панелния апартамент, стария телевизор в хола или пък запазения „Трабант” носят спомени за едни и обикновено любопитство и учудване за по-младите и непосветените в източно-германското ежедневие. Кадрите на почиващи източно-германки по монокини дори за някои могат да приличат на аргумент за определено ниво на социална свобода. Все пак,  музеят на ГДР не се плъзга по тази плоскост докрай. В него можете да намерите възстановки на служебното бюро на N-ския партиен функционер с многото телефони и задължителните портрети на стената (К. Маркс, Ф. Енгелс, Е. Хонекер), карти на разделения Берлин и Стената. Но дори да приемем, че става дума за известна соц сантименталност и меланхолия, Германия има нещо, което при нас радикално отсъства и което трябва да изградим, за да има истински смисъл разговора за миналото. Тя притежава това, което може да се нарече инфраструктура на дебата, разговора, осмислянето. С други думи, цяла поредица от институции, места и мотивации за разговор, размяна на аргументи, изследвания на миналото, размисъл, създаване на памет. Негови места са публицистиката, науката, политиката, училището, университета, музея, изкуството.

На местно ниво, поредната нелепа идея на кабинета отново подсеща за идейния профил на ГЕРБ. Той, доколкото съществува, трябва да бъде анализиран като разпадаща се политинженерна конструкция. Идеологическият му пълнеж бе обект на скъпа, по-скоро чуждестранна инвестиция, но разбираемо така и не „покълна” върху неподходящия терен. Интензивните и напоителни семинари и наръчници по идеологическа коректност не могат да произведат убеждения и ориентири, там където изцяло властва тръпката на кариерната възможност. Основната маса на формацията просто не излъчва никаква идейна енергия, а опортюнистичен хъс, чийто интензитет стряска. Началникът хвали Тодор Живков, друг прави конференции срещу комунистическия тоталитаризъм, трети се мъчи въобще да разбере за какво става дума. Забавно е и безразличието на външния инвеститор, който явно бе склонен да „захрани” всякаква идеологическа селекция, която ситуацията би родила. Популярната теза на ГЕРБ за престъпния преход пък е отчетливо продължение на ляво/соц/посткомунистическите приказки от последните 20 години. Но това едва ли прави впечатление на актуалните „десни”. За последните години те така и не намериха за необходимо да кажат една добра дума за промените в страната след 1989 –та или поне за хората, които ги направиха.

През последните години вече станахме свидетели на едни спомени за социализма („Инвентарна книга на социализма”), които обаче по-скоро се завихриха като меланхолично, припомнящо упражнение на конкретно поколение. Тръгнаха реминисценции за лютеницата на баба, първата тийнейджърска любов по време на летните ваканции на село и т.н. Сега мотивацията отново идва от разни спомени и дълбинни идентичности. Така замисленият музей единствено ще подреди пред своите експонати запленените меланхолици и ще остави съвсем оголена комунистическа муза, която вдъхновява най-елементарните и парализиращи реставрации. Трудното усилие е да създадем някаква инфраструктура на тази голяма тема, с която да стигнем до израстване. Иначе ще станем свидетели на поредното възпроизвеждане на познатия ни социален баланс между известните ни отдавна противници и ентусиасти на комунизма.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under BG Life, Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s