Мечтите на нациите

Кризите разместват нациите, карат ги да помислят, да се пренаредят, да мечтаят за нови неща. Стряскащите промени събуждат и засилват страховете, но и отварят възможности, разместват възприятията, дават изява на енергии за нови посоки на развитие. Един от стимулите за подобно поведение идва от картините на новия свят, който промяната легитимира и поставя в центъра на публичното възприятие. Сред най-важните нови картини на пост-кризисния свят е възходът на Азия, превръщането й в неотменим център на влияние, умножаването на възможностите за развитие. Но твърде често, и особено за българските възприятия, подобни неща са просто случки, приемат се като внезапна даденост, чиято история, усилие, замисъл и реализация е невидима. Да вземем например страна като южна Корея, която е важна част от по-общия азиатски феномен. През 1950 година тя е имала БВП по-нисък от този на Гана и в рамките на няколко десетилетия успява да влети в съвременната икономика. Подобна траектория на развитие има и глуповато охулвания в момента „келтски тигър”. Идеите и методите на трансформация в тези две държави са много различни, с отличаващи се изходни позиции, собствена специфика. Но и двете показват, че нациите могат да мечтаят и постигат, а не просто да се отдават на конспиративното мислене и историческата инерция. На фона на задълбочаващите се глобални размествания и множащи се предизвикателства, България продължава да изглежда неспособна на елементарно авторство на някакво стратегическо усилие, което да е отвъд рутинното и дребния мащаб на политическото ежедневие.

Последната гордост в способността ни за „големи неща” е влизането в ЕС и НАТО. Тези цели дълги години играха ролята на „политическо лепило”, което да държи в някакво по-прилично състояние нашия Парламент, партии, законодателен процес. Десницата има историческата заслуга, че постави страната на изработените за всички участници в процеса релси и я засили по трасето. Полуреформираната левица после се прикачи към начинанието, обяви се за „национално отговорна” и смени тактиката. Вместо да стои в открита опозиция на европеизацията на страната, тя просто реши да се опита да я обезмисли, което и пробва веднага след влизането ни в ЕС през 2007-а. Сегашната „нова десница” ражда друг парадокс: колкото повече разчита на Европа за признание на собствените си успехи, толкова по-малко европейска става самата тя. Парчето европейско „национално усилие” е желано от всички политически формации. БСП си го приписва, за да изглежда европейска. ГЕРБ се пише истински носител на европейската мечта в унисон в новото летоброене, с което ни дари. „Старата” десница се „разпарчетоса” и ДСБ надлежно си приватизира това усилие, преименува го в първо лице единствено число и така го разположи в българската политическа история. Тези малки битки сигурно осмислят движението на някои хора, но единствено подсилват дълбокото чувство за провал. За годините на относително свободно развитие ние колективно така и не стигнахме до някаква ясна идея за това точно каква икономика, общество и развитие желаем за страната си.

Тази трайна неспособност се илюстрира чудесно в една от ключовите метафори, с които мислим за самите нас, тази за буфера. Наивният геополитически оптимизъм веднага след началото на промените си представяше безмерни залози по отношение на България и изобретяваше най-различни основания за собствената ни важност. Това не продължи дълго и този разговор бе изместен от трайното убеждение, че независимо от възможностите за членство в ЕС и НАТО тази територия ще си остане завинаги някаква форма на буфер между изток и запад, Балкани и не-Балкани, ничия земя, макар и под око. Оставям настрана доколко тази метафора реално и точно отразява геополитическата ни съдба. Интересно е нейното излъчване, дълбока пасивност и обреченост, липса на въображение, динамика, увереност. Буферното мислене е напоено от предрешеност, презумция за неспособност и колективно безмислие, безверие, липса на перспектива. Това е статична представа за света, в който си единствено обект и пасивно подлежащ на планове, замислени другаде. Представа, която очевидно ни пасва.

Светът, в който попаднахме обаче дава нелоши възможности за излизане от това състояние. България е вече крайно време да се ориентира в ЕС и да започне да бъде истинска страна-членка. След вторачването в Европа трябва да се обърнем и към региона около нас и отвъд него. Промяната на възприятието за самите нас и идеите, по които се движим не е нужно да бъде самоцелно интелектуално новаторство. Актуалните азиатски „тигри” например стъпват върху по-ранни модели на модернизация на държави като Япония и не са гениални управленски иновации (наблюдението е на икономическият историк Найл Фъргюсън). Подходяща метафора на подобна амбиция е например портата, врата към региона и Европа, отворено пространство, в което надделяват възможностите. Да, такова мислене съдържа наивитет и върху него тежат десетки причини, които правят подобно развитие почти невъзможно. Но във всяка ситуация има поне няколко възможности, които различни нации успяват да използват, за да реализират мечтите си. Нашият най-първи проблем обаче идва от това, че вече колективно сме си забранили да мечтаем.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under European, International

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s