Новият приятел на България

Тези дни България получи неочаквана подкрепа. Нейният източник е американския икономист Даниел Алтман, който наскоро публикува последната си книга, посветена на различни неочаквани тенденции на глобалното бъдеще. Сред тях е и появата на нови „лайфстайл центрове”, които ще конкурират по привлекателност градове като Ню Йорк, Лондон или Париж. Дотук логично, изместването на развитието на изток няма как да не направи по-привлекателни различни градове извън добре познатите ни лидери. Голямата изненада идва с включването на България сред тези нови центрове ! Възможностите за това хрумване са няколко: набързо прегледани статистики за популярни дестинации за имотни инвестиции на пенсионери отпреди кризата или евтин младежки туризъм; оптимистичен анализ на подарения ни от обстоятелствата икономически растеж до 2008 година; наивистични импресии на бързо прелитащи журналисти и коментатори; откровена глупост или достъп до някакъв невиждан анализ за състоянието на градовете и държавите на голяма консултанска фирма. Независимо от своя произход обаче, жестът на г-н Алтман е неочакван безплатен подарък за увехналата привлекателност на България, която дълги години безплодно и глуповато мечтаеше за балканска швейцарска съдба.

Тази мечта си имаше въображения, които заслужават внимателен одит. Навлизането в нова геополитическа епоха е достатъчно сериозно основание, за да погледнем внимателно какво се случи с тях двадесетина години по-късно. Най-високо на пиедестала на българските пожелания стоеше идеята за стратегическото геополитическо разположение на страната след падането на „Берлинската стена”. Тук в репертоара влизаха оценки за ключова балканска роля при тогава неразпаднала се Югославия, уникален междуетнически модел с европейска важност, пресечна точка на всякакви възможни икономически и политически линии, решаваща точка на стабилност в евро-атлантическия хинтерленд и т.н. Ако погледнем къде сме днес сигурно е възможно да намерим парчета истина в някои от тези блянове, но така, както се промъкнахме в ЕС и НАТО, ако не беше 1997-а можехме съвсем спокойно да си останем извън тях. Този момент от нашата история ясно показа, че тежестта трябва и да се извоюва, тя не е просто продукт на някакви „обективни” обстоятелства. Нещо повече, това усилие изглежда различно през различни епохи и трябва да е обект на постоянно внимание. Динамиките и линиите на пресичане през 21-и век са други и изискват нов прочит. Предходният ни вкара там, където трябваше да сме, но само толкова. Много точен индикатор за всичко това е например качеството на сегашния посланически състав на „Великите сили” в София.

Нациите въобразят собствената си важност и през своите пазари и икономическа привлекателност. Подобни неща си говорихме в началото на 90-те години на миналия век и чувахме оценките за потенциала на българския и регионалния пазар, качеството на работната сила, високата трудоспособност на българите, тепърва нарастващото търсене и т.н. Дори най-оптимистичното проучване обаче няма да успее да открие в България повече от около 2-2.5 милиона потребители с прилични разполагаеми доходи. И това са данни от годините преди кризата. Отделно от малкия брой истински платежоспособни потребители, все повече от тях „мигрират” поръчките си в интернет или ги делегират на близки и познати в други европейски държави. Чрез свободния достъп до европейските университети и срива на висшето образование в България все повече от потенциалните предприемчиви българи присъстват тук само виртуално, колкото да се разпишат в някой интернет форум. Състоянието на пазара на труда е с добре позната диагноза. Похвали за трудовата етика на българина могат да бъдат чути единствено по време на срещи с потенциални избиратели и от хора, на които им е спестено усилието да търсят служители. Голямата вълна на износ на западни производства и големи „инвестиции на зелено” просто ни подмина и това няма да се промени през идните години. Единици са западните фирми дошли тук, за да реализират някаква регионална бизнес стратегия. Бавното, несигурно и неясно излизане на България от кризата е най-точния индикатор за провала на тези надежди.

Оптимизмът за някакво културно влияние също постепенно избледня. Страната ни трайно присъства в затъмнени тонове, като някакъв примитивен нов, „див Изток”, който може да бъде описан единствено като гангстерска пародия. През последните месеци към това културно излъчване се добави и безмерната екзистенциална тъга на българите, изведена под линия от списание „Икономист”. На фона на тази ситуация, оценката на Даниел Алтман стои твърде странно. Неговата реклама на България със сигурност заслужава някой и друг залежал медал от отиващия си президент или поне някакво мимолетно лично внимание от премиера, който и без това е спонтанен привърженик на нестандартната „дипломация”. Иначе напълно рискуваме американския икономист да осъзнае и коригира своята грешка още до второто издание на своята книга.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s