В търсене на стилизирани революции

Западът не е прехласнат от настоящата демократична вълна в арабския свят и близкия Изток и много му личи. Няма и помен от ентусиазма по време на падането на комунизма през 1989 година или дори ободряващия полъх на цветните полу-революции в източна Европа през първото десетилетие на този век. Изглежда светът е вече толкова сложен и непредвидим за объркана Европа, че добавянето на нови и нови неизвестни в уравнението на глобалното бъдеще предизвикват по-скоро досада и притеснение. Ако въобще Европа искаше някаква промяна, нейните предпочитания бяха за нещо по-ясно, предсказуемо, чистичко, стилно, с ясни победители. Нещо като „кедровата революция” на добре облечената средна класа в Ливан преди шест години. Затънала в калкулации и търсене на баланси Европа не успя да каже нищо на милионите, които надигнаха глава. Тя не успя да го направи точно по отношение на ценностите, които са нейната предполагаема сърцевина и точно, когато тези хора имаха нужда да го чуят.

Евро-атлантическите елити стоят заклещени и сякаш в невъзможност да намерят отговор на въпроса дали демократизацията по тези географски ширини води до демокрация. Най-силно и пародийно тази неспособност отекна във въздържаността на бившия британски премиер Тони Блеър, който изведнъж откри несигурностите около смяната на режимите, макар да имаше възможност за това преди 8 години в Ирак. Още по-откровен в своята сдържаност пък бе новия говорител на Камарата на представителите на американския Конгрес, Д. Бонър. Европейският съюз излезе с такива позиции, че в търсенето на баланс между предпочитанието към сравнително предвидими автокрации и непредвидими демократизации бе загубено всякакво послание. Западът дотолкова не може да разчете от какво, кой и колко да се страхува в тези общества, че изпуска важна възможност за влияние, макар че процесът ще е дълъг и в него ще има бъдещи възможности и за ЕС и за САЩ.

Западът е толкова оплетен в собствените си възприятия за новите демократични вълни, че основното, което може да види е измислената от него комуникационна технология. Описания като „Туитър революция” издават по-скоро културно и понятийно безсилие и неуместна гордост в поредния подарък, сякаш направен от него, за да могат другите да осъществят своите мечти. Фиксацията върху ролята на социалните медии показва единствено липсата на разбиране за това, което се случва в момента. Много хора сигурно приемат напъните за демократизация за демоде особено след като вече преминаха няколко вълни за последните четири десетилетия. Но, западният свят трябваше да бъде по-добре подготвен за изблиците на демократична енергия особено след пълното му обсебване с тази част на света след 2001 година. Разбира се, тук не става дума за предсказания с точност до деня, в който ще започнат процесите, но поне за формулиране на ясни позиции, когато този момент дойде.

Българите би трябвало да знаем добре важността на точния момент. Ако обърканият Тодор Живков не бе показан по западните телевизии на 10 ноември 1989 година и вътрешнопартийният преврат не бе видян като гражданско пробуждане, България може би никога нямаше да може да се закачи за възприятието за „демократичното домино”, което я нареди до нации като полската, чешката и унгарската. После пък това й помогна да влезе в ЕС и НАТО. Нашият принос в сегашната ситуация можеше да се състои именно в това напомняне на важността на момента. Европа изпусна именно точния момент, в който ясно да каже кой и какво подкрепя в започналата трансформация на един от най-важните региони за бъдещето на света. Цели десетилетия вече европейският дебат върви около това как Европа да „заговори на един глас”, последният Лисабонски договор бе едва ли не приет по тази причина, създадоха се нови структури и позиции. Сега, когато институционалната възможност и инфраструктура са налице и Европа може да говори на един глас се оказа, че няма кой знае какво да каже по темата. Ако „старият континент” наистина има желание да заеме по-убедителна позиция в новия многополярен свят, пропускането на подобни ситуации е непростимо.

Иначе българският поглед към събитията в арабския свят са в познат регистър. Националната телевизия избра да опише египетската революция като „размирици”, а премиерът по някакъв начин успя да види единствено орди от ядосани и гладни хора, които тръгват на поход към застаналата на барикадата шенгенска България. Официалните позиции пък са толкова оплетени в търсенето на баланси и общи знаменатели с тези на ЕС и САЩ, че единственото, което прозвуча ясно бе призивът да не се пътува до тези страни. Арестът на „наши хора” допълнително измести вниманието и разговорът започна да пълни първите страници. Но, както си знаем, ние не сме много-много по революциите („преклонена глава сабя не я сече”). Иначе, за гледане горе-долу стават, поне докато не започне следващия реалити сезон.

 

Advertisements

14 Коментари

Filed under European, International

14 responses to “В търсене на стилизирани революции

  1. БНТ все пак отразиха събитието. Далеч по гледаните новини на БТВ, предпочетоха да говорят за това как на няколко българи им се прецакала почивката. Дори когато решиха да покажат протестите изпуснаха няколко фактологически грешки, показващи за пореден път пълната им неадекватност от към международни

  2. БНТ все пак отразиха събитието. Далеч по гледаните новини на БТВ, предпочетоха да говорят за това как на няколко българи им се прецакала почивката. Дори когато решиха да покажат протестите направиха няколко фактологически грешки, показващи за пореден път пълната неадекватност на международния им ресор. Днес.бг – най-четеният български новинарски сайт, не че това ги прави добър сайт, пък изобщо не бяха сложили новина за размириците на първа страница.
    За жалост чак по-късно разбрах, че една от телевизиите (май ТВ7) са изпратили репортерски екип в Египет. Би било интересно да се види как те пък са отразили случващото се.

  3. vladimirshopov

    Да ти кажа на бтв дори вече не гледам „международните“ новини….

  4. Според мен не става дума за объркване, а за реална липса на полезен ход. Точно след Ирак и Афганистан надали някой още вярва във възможността за демократично решение. В Тунис и Ливан – може би, но в Египет – надали.

  5. Недялко Шаллиев

    Привидната „западно-ценностна“ обърканост може би е породена от това, че на „ценностните ръководители“ отдавна е известно какви са неуредиците в тези, революционни сега страни и причините, породили бунтовете. Ставайки дума за печалби (държавни и лични), удобство е да не обръщаш внимание, но докато…Засега (само) хубавото е, че недемократични арабски страни като Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и ОАЕ, в които населението е доволно от живота си, ще могат да се използват за „омекотяване на ударите“. А разбира се, че неединният ЕС няма да заема конкретна обща, смислена позиция, независимо от това колко поправки ще се направят в съюзните договори и колко институции и позиции ще се създават. Просто в ЕС няма действително и неотклонно преследване на осъзнати ценостни общи интереси – във вътрешен и в международен аспекти, защото начините на мислене на 500-те милиона „европейци“ е различен, понякога – дори противоречив.

  6. vladimirshopov

    Да, наистина различията са големи между отделните държави. Все пак, ЕС трябваше да направи по-голямо усилие да се обърне към хората в този регион, а не просто правителствата, както хубаво каза един американски политолог. Те ще бъдат все по-важни.

  7. vesco paskalev

    zashto puk v Tunis i Livan da moje, a v Egipet da ne moje??? (Vprochem tochno v momenta v Livan neshtata nikak ne vurviat).

    Spored men shtom v Bulgaria moje da ima raboteshta demokracia (ne kazvam uspeshno raboteshta :-), znachi navsiakude moje :-))))))

  8. vladimirshopov

    Да не говорим за Ирак и Афганистан, където мечтите за демокрация бяха доста изкуствено произведени….

  9. @vesco paskalev: В България има едни 5-10%, които активно и що-годе осъзнато поддържат модернизацията, а в Египет делът им е няколко пъти по-малък.

    @vladimirshopov: И кое е различното в Египет, сравнен с Ирак (да приемем Афганистан за по-краен случай)?

  10. vladimirshopov

    Например, далеч по-ясната и убедителна гражданска енергия за демократизация, макар да приемам, че, доколкото знаем, Египет е по-малко автократичен от Ирак.

  11. vesco paskalev

    @ spas kolev Zashto si tolkova siguren che v Bulgaria % sa poveche? zashtoto se namirame na pravilnia kontinent i sme s pravilnata religia li ??
    I zashto izobshto % da e postoianna velichina – 90te godini beshe dosta po visok ot 10%, v momenta grajdanite, koito sa naistina aktivni za da mojem da kajem che imat niakakuv effect vurhu upravlenieto sa sigurno niakolko stotin…

  12. vesco paskalev

    @ vlado
    sravnenieto s Irak i Afganistan e neumestno, tiah gi ‘osvobodiha’ amerikancite; v Tunis i Egypet se sluchva kakvoto se sluchva vupreki amerikancite (kakto vprochem ti sam kazvash)…

  13. vladimirshopov

    Да, аз точно това казвам – Ирак и Афганистан ги нарочиха за aspiring democracies, а в Египет загинаха над 300 души и цари тишина.

  14. Ден

    Когато създаде филма „Джак бобеното зърно“ мислещата част от английския народ показа, че може би по-добре и от нас осъзнава колко несправедливи могат бъдат гледната точка на случайния посетител, техен сънародник, и намесата му в един чужд свят. И колко пагубни – при това точно във времето когато ние търпяхме най-пагубните последствия от т. н. демократизация. Лесно е да се разруши хармонията в един свят, трудно е да тя да бъде възстновена след това. Изглежда се зароди идеята, че хармонията е по-ценна от демокрацията!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s