Да тъгуваме ли за двуполюсния модел?

Ако преходът има въобще някакви наченки на политическа романтика, тя е обърната към образа за двуполюсния модел. През 1989 година българите се наредиха в две големи общности, в две различни желания за бъдещето, в две различни мечти. Политическият им свят изглеждаше подреден. След превъртане във властта на БСП и СДС, те обаче заприличаха на част от един сценарий, на две страни от една монета, на политически кеч, в който ударите са театрални, а губеща е единствено публиката. Политическите фигурки заприличаха на инсталация с невидим автор и сценарий. Разпадането на модела бе мотивирано от подозрението в политически картел между „червени” и „сини”. После постепенно подозрението на избирателите се разпростря върху всичко, което нарича себе си политик и партия. Първоначално разбиването му носеше особена тръпка на вбесените избиратели, но постепенно се настанява смътното усещане, че той носи определена стабилност, рамка, предвидимост. Това усещане едва ли ще измести любимия политически спорт на нацията да наказва управленията и да се наслаждава на картината. Но някъде в промъкващата се несигурност, че това, което се случва в крайна сметка не е част от европейската нормалност прозира и крехка възможност с неясна съдба.

Ползите на двуполюсния модел, макар и позабравени, са добре известни. Най-схематично погледнато, те са в по-голямата предвидимост и стабилност, възможността за натрупване на управленски опит и експертиза, създаването на поне минимален идеен профил, изграждането на трайна политическа общност. Независимо от многото критики към 12 годишната кариера на двуполюсния модел (1989-2001 година) и с много условности, той носеше известен смисъл. Едните все пак бяха приятели с Милошевич, докато другите обърнаха България към Европа и САЩ. Едните искаха „плавен преход” и икономическа перестройка, докато другите все пак открехнаха вратите към пазарната икономика. Едните одържавяваха загуби, а другите приватизираха, макар и братовчедски. Политическото различие от тези години не може да бъде изцяло удавено в подозрението за невидима „голяма коалиция” единствено в полза на участниците.

Евентуалното връщане на двуполюсен модел означава участие на ГЕРБ в него. Пред тази възможност обаче стоят сериозни въпросителни. В България по правило управляващите партии не печелят втори мандат, а след изборните си загуби или тръгват безвъзвратно надолу (СДС и НДСВ) или прекарват дълги години в политическа реанимация (БСП). Въпреки културологическите и народо-психоложки диагнози за устойчивостта на Борисов, засега няма достатъчно доказателства, че той ще избегне подобна съдба. Електоралната подкрепа за управлението вече се пропуква от две страни. От едната са по-възвишените критики за хаос, полицейщина, арогантност и пълна невъзможност за взимане на поука от различни провали и политическо израстване. От другата е баналната трудност, причинена от лошото управление на икономическата криза и ценовото цунами, което си има вътрешни и външни причини. Двете групи критики „къртят” подкрепа сред цялата палитра от социални групи, подкрепящи правителството.

Вероятността ГЕРБ да има бъдеще без своя лидер си е все така малка, а увеличаващите се проблеми на вътрешния министър имат негативен ефект върху и без това крехкото партийно тяло. Идват президентски избори, което ни подсеща за неспособността на премиера да устоява на политическото изкушение. Пътеката към политическия връх е все още отворена за него. Нещо повече, управляващите партии винаги функционират като контейнери на амбициозни опортюнисти, които влизат в удобен политически пакт с тях. Безобразията и конфигурациите на злоупотреба винаги стават отчетливо видими на втората година от мандатите и управляващите така и не могат да се възстановяват след тази публична гледка. На фона на всички тези неща, Борисов и ГЕРБ не приличат на изключения.

Политиката в България в момента е безформена. Местната власт в България на практика няма модерен политически модел и въобще опитите за сериозен анализ там са едновременно наивни и безмислени. На национални ниво, „десните” роптаят срещу цената на парното, „левите” вкарват плосък данък, „новите десни” национализират, а „борците” за права и свободи превърнаха избирателите си в крепостници. Без елементарна политическа идентичност и чистоплътност всякаква геометрия на българската политика ще е единствено резултат на императива все пак да се съставят някакви мнозинства и да се определят хора, които да вдигат телефона.

Връщането на смисъла в политиката преминава през това някой да направи нещо неразумно от гледна точка на сегашната нормалност. Да се опита да си зададе въпрос кой представлява, да постави идеите в поведението си, да се обърне към правилата на европейската политика, да има политическо търпение, което не може да бъде удавено в изкушението на момента, да бъде при избирателите в тяхното ежедневие.  Ако това започне да се случва поне малко, точната геометрия на партийната ни система няма да бъде от решаващо значение.

Текстът е публикуван във вестник „Труд“

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Bulgarian

One response to “Да тъгуваме ли за двуполюсния модел?

  1. Коста Динов

    В съгласие с автора:

    В режимни условия единствена възможност за обществена изява остава опортюнизмът. Политическият смисъл е предопределен от режима.
    До Втората република българското общество се е развивало само в режимни условия.
    След отпадането на режимната определеност политическият смисъл се губи. Опортюнизмът стои.
    Изглежда че сега имаме общество на чист опортюнизъм.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s