Лицето на политическия картел

Дълги години най-лошото, което се казваше за българския Парламент бе, че е говорилня. Безкрайните монолози, реторичните „бури в чаша вода”, показните битки последвани от приятелски кулоарни кафета и досадните проектозаконови рецитации дразнеха, но имаха някакъв смисъл в годините, когато хората виждаха зад тях поне елемент от полезен политически разговор. С времето чувството за смисъл постепенно отпадна и институцията тръгна устремно надолу, за да спре във фрапиращите 5% одобрение, измерени в последното изследване на агенция „Алфа Рисърч”. Днес Парламентът е просто неприятното лице на политическия картел, в който се сменят играчите, но не и правилата. Той е мястото на вечната коалиция на картела, в който цвета е нюанс, идеологията е театър, а обществения интерес е досадно клише.

Върху законодателната ни институция от години тегнат някои общонегативни нагласи. По нашите земи предпочитаме този, който действа, а не умува и обсъжда. Непоносимостта ни към сложни, колективни действия няма как да бъде спестена и на заплетен организъм като модерния Парламент. Устойчивото убеждение, че той осигурява най-бързия и несправедлив път до кариера и богатство постоянно намира доказателства. Парламентарната процедура прилича на ненужно усложнение, повод за бездействие, техника за избягване на наболели обществени въпроси. Но, нашият скепсис е насочен и към продукцията на законодателя. Законите са твърде много, неясни и противоречащи си. Спазването им е последен вариант при изчерпване на алтернативите. Те са формализация на интереса на „онези горе”.

Последните управления усилват тази картина. Анти-парламентарните намигвания на Симеон Сакскобурготски бяха съвсем открити. Парламентарният старт на неговото управление бе с откровено лобистки поправки (например, тези за хазарта), моделът на вземане на решения пък се въртеше около това „царят да каже”. Парламентарната група приличаше повече на придворна трупа, отколкото на пълноценни депутати. Тройната коалиция пък измести цялата тежест към политическия си съвет, а законодателния орган просто валидираше решенията. Сегашното управление е в първо лице единствено число. То едновременно отразява очакванията на повечето хора как трябва да се управлява държава и засилва срива на Парламента. Премиерът открито усмива институцията, а депутатите си остават негови лични воини. Две години парламентарен живот не родиха нито една впечатляваща политическа фигура, а пъстрата медийна сергия описва историята на поредните последни, които са дошли в големия град, за да станат първи. Лобистките поправки на сегашното мнозинство се трупат. Депутатите на мнозинството приличат на просто нови попълнения за голямата картелна игра.

Част от слабостта на съвременните Парламенти е извън техния контрол. През последните десетилетия те губят влияние и позиции за сметка на правителствата, Европейския съюз и глобализацията. Изпълнителната власт все повече доминира, защото законите изискват все повече експертиза и познание, което законодателят рядко притежава. Постоянно нараства броя на законовите разпоредби, които идват отвън. Само за десетина години европейското законодателства нарасна от 80 000 на над 100 000 страници и процесът няма признаци на обръщане. Кризата в еврозоната по-скоро ще ускори това явление, отколкото да го спре. Отделно от това са множеството регулации, които идват през международните организации и постоянно нарастващия брой международни спогодби. Глобализацията също оказва натиск в тази посока.

Всичко това обаче е описание, а не оправдание за отслабналата роля на Парламентите в съвременните демокрации. Докато нашият линее, тези в останалата част на Европа се посъживяват. Стратегиите за това са няколко. Една е отварянето на законодателите към обществото, бизнеса, браншови организации и другите организирани интереси. Друга е промяна в работата на комисиите и повишаване на качеството на законите, които си остават в периметъра на националната държава. Трета е повишаване на контрола върху правителствата, когато те договарят европейски и международни норми, отнасящи се до гражданите на съответната страна. Най-важният стимул за раздвижване в момента обаче идва от структурната криза на Европа, нейните последствия, кризата на неолибералния консенсус. Като реакция на тези мащабни промени, политическият дебат в Европа се възражда. Отново се съревновават най-различни идеи за това какво и как да се прави, а Парламентите стават естествена арена на този дебат.

При нас думите и идеите са пълнеж, досадно, но неизбежно изискване на занаята. Много от изпълнителите дори не могат да отговорят на елементарните изисквания за ролята, още по-малко да върнат смисъла в законодателния процес. Връщането на живот в българския Парламент изглежда непосилна задача при сегашното състояние на политическата система. Най-голямата трудност идва от липсата на хора и партии, които са способни на идеи, смислен дебат и елементарно отношение към тези, които на теория представляваш. Пред нас стоят субекти, чиято главна задача си остава да преминат през поредния електорален кастинг, за да си осигурят участие в едно все по-пошло шоу.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s