Преподписването на европейската застрахователна полица

Понякога важни политически моменти остават затъмнени от прожекторите или от злоупотреба със завишени очаквания. Последният европейски съвет е жертва и на двете, макар да прави интеграционен скок. Този скок обаче не е толкова и единствено в приетия фискален пакт, колкото в достигането на политическа точка на пречупване. Точка, в която дори тези държави с установено и гарантирано място в новия геополитически и икономически ред склониха да преподпишат застрахователната полица на европейската интеграция. Именно това усещане за необратима промяна в „духа на времето” роди разделението 26 на 1, макар и подпомогнато от дипломатическото фиаско на Дейвид Кемърън, което ще влезе в британската история. Фискалният пакт окончателно формализира клишето за свързаността на европейските държави, а усещането за обща съдба е най-важната основа за политически европейски съюз, независимо дали вече е в договорите или не. Европа предприема следваща стъпка, макар да прави това от несигурност и безпокойство пред алтернативите, без фанфари, по принуда.

Фискалният пакт рестартира изоставения проект за икономически съюз, който да осигури липсващия втори стълб на еврото. Решенията от миналата седмица са конкретни по отношение на балансирания бюджет, активния контрол върху бюджетния процес, системата от наказания, но дават контури на още по-амбициозни намерения. До средата на идната година могат да се очакват нови идеи по отношение на целия аспект въпроси от Пакта Евро плюс – трудови пазари, конкурентоспособност, данъчна хармонизация и други. Въобще, всичко, което се случи може да бъде разбрано най-добре през ангажимента за „обща икономическа политика”, който е в заключенията на европейския съвет. Страните не просто ще трябва да консултират намеренията си за дългово финансиране. През 2012 година ще бъде създаден механизъм, в рамките на който ще се обсъждат и координират основните икономически решения, които държавите предприемат. Както и в предишни моменти, важни идеи са затрупани от актуалните интерпретации на политическото ежедневие, но елементите на икономическия съюз са по-отчетливи отвсякога.

Една от причините за недооценяването на случващото се е истерията около кризата с държавните ценни книжа в еврозоната. Постоянната критика за бавната скорост и непълнота на предлаганите мерки идва от странна тройна коалиция на финансисти, южняци и леви, която непрекъснато пледира за „големите базуки” (еврооблигации и печатане на пари от ЕЦБ), за да приключи травмиращото „разрушително съзидание”. Едните искат повече от инвестициите им да бъдат нискорискови, другите търсят начини да удължат сиестата, а последните настояват за това, което знаят най-добре: да институционализират безотговорността. Нормално е предлаганите от тази група рецепти да се приемат най-малкото с недоверие от тези, които трябва да подпишат чековете. Всъщност, тези оръжия остават на разположение като крайни мерки, но готовност за тяхното използване ще се появи при две обстоятелства: провал на всички други решения и достатъчна убеденост, че системата от правила срещу повторение на сегашната криза е налице.

Последният съвет роди и интересни политически новини. Може би най-важната от тях е, че силната северняшка коалиция в съюза започва да ограничава собственото си изкушение да институционализира докрай унижението на юга. Това е видимо от готовността европейския натиск и контрол на закъсалите държави да се канализира през МВФ и донякъде през деполитизираната европейска централна банка. Пълното унижение на южната периферия е сред най-големите рискове и дестабилизиращи фактори на сегашните промени и северна Европа започва да си дава сметка за това. Югът трябва да остане управляем, но фокусът единствено върху неговите общества и реакции е грешка. Гражданите на северна Европа също започват на ръмжат и ако еврооблигациите приличат на удобно решение на тези, които искат бърз изход, то донорите със сигурност са на друго мнение. Интеграционната еврооблигационна революция е много вероятно да предизвика демократична контра-революция на европейския север, която би имала не по-малък ефект върху събитията в Европа. Ако това напрежение се осмисли по-добре, може би язвителните бележки за липсата на лидерство щяха да бъдат по-малко.

Политическите и управленски институции на България не могат да сглобят цялостна картина на това, което се случва и да рамкират какво трябва да правим. Когато не сме задушени от клишета и еврофондове, редуваме дрямка с неясна свръхактивност (например, позицията срещу данъка върху финансовите операции). Тази неспособност компенсираме тактически с два наши безотказни инстинкта: да вървим със силния и да се лепим по-плътно до съюза. Ако погледнем от този ъгъл, задаващия се икономически съюз е по-скоро добра новина за гражданите, защото гарантира още няколко ризници и спирачки пред бездарните ни управления с висок капацитет на вредно действие, нещо като умножаване на валутния борд. В политическа система без партии и структури, без лидери и без идеи подобни частични гаранции приличат на бонус. Европейските турбуленции извадиха на показ и тежката недостатъчност на нашата коментарно-експертна публичност, в която основната маса преразказва достъпните английски таблоиди и не може да обясни елементарни аспекти на вземаните решения (например, кой и как плаща допълнителните 200 милиарда евро в МВФ). Този процес маркира една нова заплаха, тази да отгледаме евроскепсис от собственото си невежество.

Текстът е публикуван във вестник „Труд“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Bulgarian, European

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s