Българският Стокхолмски синдром

Една от поговорките на уличната мъдрост гласи: „Ако не можеш да ги победиш, стани един от тях.” Българската универсалност на тази житейска стратегия блесна отново преди няколко дни. След като премина през ужаса на трагедията, унижението от „родната полиция” и след плахия опит да защити по граждански начин достойнство и семейна памет, сестрата на убитата в Перник Мирослава Николова се предаде и подаде документи за работа в МВР. След активната „подкрепа” на вътрешния министър. Пред публичността като възможност от последен порядък момичето е избрало да се предаде пред внезапния момент на институционален интерес към нея. Изборът е тъжен и напълно разбираем. За повечето хора държавата все така си прилича на най-печелившата застрахователна полица, която тя сама издава след като се е провалила в основните си функции. Сестрата на Мирослава очевидно е разбрала това.

Както знаем от историята, кризите и войните правят държавата по-мощна, разширяват периметъра й, изсипват нови функции пред нея. Подобни неща се случват и тук. След като си поиграхме на балонен растеж и частна инициатива, сега колективно се връщаме към единствената позната реалност по нашите земи, тази на държавата и нейните изкушения. Тя хитро успя да използва пазара като криминален и монополен мултипликатор и разби на пух и прах и без това скромната му привлекателност по тези ширини. Немалка част от образа, макар и бавно повяхващ, на премиера стои върху точно това връщане на държавата. Разбира се, щедрото око на поданиците като цяло игнорира малката подробност, че цялото начинание е в първо лице единствено число и не цели нарастване на общата способност на държавата да работи ефективно и по правила. В крайна сметка, измежду две несвободи повечето предпочитат концентрация на еднолична власт, отколкото дифузния терор на псевдопазара.

Чисто политически досега кризата бе добре използвана от мнозинството. Тя улеснява притискането на бизнеса като едновременно с това го прави още по-зависим от държавата. Свиването на досегашното икономическо поле прави от държавата неотменим, често единствено възможен спасител за закъсалите. Административното притискане също е доста по-лесно за реализиране, ако кризата е изяла другите възможности за развитие. Тази стратегия бе съвсем видимо вкарана в действие по време на изборите миналата есен. Отсега е ясно, че ще бъде част от стратегията и по време на следващите парламентарни избори. Проблемът за управляващите произтича от това, че независимо от неспособността на публиката да ги разпознае като съавтори на кризата, те си остават такива и приближават пропастта. Ако намерят някакъв път около тоталното сриване на финансите на страната, те може би ще успеят да отложат временното пробуждане на електората и ще успеят да съхранят кризата като един от ключовите си електорални инструменти.

Кризата удобно разчиства и друг терен, този на медийната публичност. Концентрацията на собственост там става вече комична, а дълбочината на пародията предизвиква все по-малко усмивки. Всъщност, ако се замислим върху финансовия субект в основата на този процес и неговите отношения с държавата, появата на мономедията на статуквото е квазинационализация. Градските електронни гета на информацията и коментара са маргинални независимо от моментни временни експлозии ала ACTA. Квазинационализацията върви и по линия на партиите формално неучастващи в управлението след като държавния ресурс потече към тях. И за да разберем, че наистина става дума за последователна стратегия на овладяване чрез държавно влияние, натиск, ресурси и т.н дойде квазинационализацията на ФК „Левски” точно след като на един стадион сини привърженици освиркаха българския премиер. 

Смирението облада и повечето неправителствени организации, за които влизането в ЕС май се оказа лоша новина. Членството бе удобно интерпретирано от донорите като нормализация и финансовите потоци бяха силно намалени. И тук държавата се завърна и постепенно си ги прибира чрез селективния достъп до публични и европейски средства. Лишено от смислени кадри мнозинството започна и да си рекрутира оттам персонал, което си е удобна сделка. Едните получават някакъв приемлив човешки ресурс, който очевидно им е непосилен по други канали, другите разучават по-добре терена на основното си поле за финансиране и търпеливо изчакват края на поредния управленски абсурд.

В годините на пазарния експеримент държавното за кратко излеждаше демоде. Младите се втурваха към частните фирми, държавната работа стана последен вариант, хората искаха да експериментират с живота и кариерата си. Това отлетя. Данните на социолозите ни очертават срива на този свят. Отново държавата е цар. В крайна сметка, най-удобна е любовта към този, който те е направил безпомощен.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s