9-а степен по България

„Все пак това е криза. Не е нещо, което сме очаквали.“ Тези думи на кмета на София по повод пожара над Бистрица са напълно достатъчни за начало и финал на какъвто и да било коментар на случилото се през последните дни. Начало, защото неосъзнато резюмират институционалната страна на събитията и край, защото показват пълната мисловна безпомощност. Друг водещ титан на управлението мотивира през последните дни важна законодателна инициатива по следния начин: „….чувал съм, че в някои държави има клауза, която много ми харесва….“. Както добре знаем, подобен списък може да бъде продължен в зависимост от търпението на четящия и желанието му да прави хронология на реторическата глупост.

Ако можеше да разчита знаци, това управление щеше да види поне едно нещо отвъд Бисер, Перник, Витоша и Петолъчката. В България вече трайно отсъства гръбнакът на критичната инфраструктура и всичко става все по-лесно чупливо. В различна степен в тези инциденти се виждат идентични неща: закъснели реакции, институционално объркване кой, кога и какво прави, междуведомствени сритвания и липса на култура на съвместна работа, неточна оценка за рисковете, недостатъчни ресурси и капацитет за реакция, инстинкт за информационно затъмняване, политически страх. Вместо да се катерят по танкове и да потъват съвсем в култа към предметното и видимото, правителството е добре да се обърне към някои по-досадни, но дългосрочни и стратегически въпроси. Съществува достатъчна яснота относно земетръсните заплахи в страната, както и достатъчно анализи за дългосрочните промени в климатичните условия на страната и последствията от тях. Постоянно се пишат и осъвременяват стратегии за сигурност. През няколко години се превърта поредна реформа на армията. Обратно на нея, в годините на ГЕРБ вътрешното министерство е капсулирано и си остава непристъпна зона за промени. Всъщност, темата за критичната инфраструктура е в регистъра на сегашното управление, но към нея просто няма захват, който да пасва на премиерското мислене и ръка.

След като няма намерение и способност да се занимае по системен начин с тези проблеми, сегашната управленска „гарнитура“ можеше поне по-добре да използва наличните му оправдания. Ако не беше невидимият пакт на Борисов с „най-добрия български политик“ можеше да се каже нещо (а, то там е много) за Емел Етем, за годините финансов недостиг и липса на инвестиции. Както знаем, земята си се тресе още от време Костово и със сигурност част от трусовете можеха да бъдат качени на неговата сметка. Преди да поприключат нещата, Борисов избра да помълчи, сякаш усещаше дълбоката ирония в това именно неговото управление да не може да се справи „от воле“ с един пожар, при това точно над собствения му футболен бастион. По тази причина не се и появи, когато имаше нужда, тъй популярният български комисар именно с ресор бедствия и аварии, нито пък бе поискана подкрепа през европейския механизъм.

Най-неприятна обаче за правителството се оказа доброволческата активност. За властта тя е от същия порядък като тази на Орлов мост и смесицата от неприязън и досада е ясно видима. Именно подобен тип ситуации могат отчетливо да разбият самогенерираната от нея митология. Комбинацията от присъствие „на терен“, Туитър, Фейсбук и онлайн медии забърква такъв микс от публичност, който не може да бъде овладян в стил „строй се“, нито да бъде напазаруван с медийните пари на някоя оперативна програма. Сривът на доверие в думите на това управление е такъв, че разказите и оценките на доброволците звучат далеч по-достоверно от обикновената канонада от разминаващи и взаимно изключващи се тиради на властта. Кулминация в това отношение бе пародийната инструкция към пожара в кой момент да спре. Единственото, с което правителството ще запомни пожара на Бистрица е именно демаскиращият му елемент, неконтролираният разказ за събитията, тяхната последователност, вина и изводи.

Опитът ни като общество отдавна е родил собствена скала за катастрофичност. Тя постоянно оразмерява мисленето и страховете ни и дълбоко влияе върху всичко, което мислим за настоящето и бъдещето. Това усещане за безпрепятствена катастрофичност и чупливост е, между другото, сред основните причини за емиграцията от страната. Външна и вътрешна. Дори да успее да овладее в някаква степен различните рискове, свързани с живота в България, човек трудно може да овладее усещането, че тук нещата нямат гръбнак, логика и предвидимост. Сривът на институции, порядки, правила (доколкото съществуват) е винаги на стотни разстояние, вечно тегнеща заплаха, за която ежедневните процепи единствено напомнят. Тук пожарът вечно тлее, а трусове ни разклащат всеки път, когато останем лице в лице с невъзможното доверие към норми, хора и институции. Докато не успеем да променим това, общата ни участ ще бъде да мятаме безпомощно по едно око нагоре и да хвърляме с надежда бобени зърна.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

One response to “9-а степен по България

  1. ВЛАДИМИР ПЕТКОВ

    Съгласен напълно.Браво на автора.Дълбоко проникновен, Умеещ точно да изразява същности.Честен, искрен…благословен.

    14.01.2013г. Владимир Трашов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s