Изгубени в железата

Езикът, на който се говори за комунистическите паметници в София започва да прилича на лингвистичните алабализми около флирта на Бил Клинтън и Моника Люински. Каталогът от думи расте и е обект на свирепо публично наддаване. Едни описват процедурата около паметника „13 века България“ като „демонтаж“, други го ограничават до една трета. Бойните защитници на „социалистическото наследство“ еднозначно си го описват като разрушаване. Чу се, че е „обезопасяване“ в „подготовка на обновяване“ и в очакване на „нова визия“.

Най-сложна се оказа задачата на кметицата на София, която говори за „демонтиране на елементи“ и „обезопасяване на пространството“. С други думи, паметникът е обект на сигурността и бива третиран по този начин. Малко по-късно обаче тя го описа и като „художествено произведение на изкуството“, спрямо което прилагането на политическа воля е неподходящо. Иначе казано, нужен е „граждански подход“ и „обществено обсъждане“. Тази отлагателна формула на безсилието е известна от други конфликти в столичното управление и може да изглежда временно приемлива единствено на фона на безпардонното и допотопно отношение на съюза на българските художници, които признаха единствено собствения си естетически монопол.

Подобен калабалък се заформи и миналата година след изрисуването на паметника на съветската армия. По идентичен начин градското управление на ГЕРБ тогава тръгна да предлага „цялостни решения за пространството“, конкурси за млади архитекти, обществени обсъждания и т.н. За да маскират пълната си управленска нерешителност и за да маркират някаква политическа територия тогава бяха организирани цяла поредица дискусии, които по всички дефиниции отговориха на критерия „обществено обсъждане“. Приблизителният публичен пат на подобни начинания е обаче голямо удобство и бе веднага използван, за да се обоснове нуждата от още …… „обсъждания на гражданското общество“. Междувременно събитието, провокирало цялата буря (частичното изрисуване на паметника) отшумя и с това страстите стихнаха. За да се придвижи нещо очевидно трябва да има някаква нова провокация, която да постави общината в неудобно мълчание, от което ще трябва да излиза по някакъв начин.

Центърът на София си остава неприятен дразнител за това управление. „Синьото гето“ бе трудно превземаемо за чара (и изборната машинка) на Борисов и той постоянно търси поводи, за да го удари управленски или обиди устно (решенията за синята зона, скока на местните данъци и приказките за богаташите). Управляващата партия бе неуспешна при преките избори за районни кметове през 2007 година и това е от загубите, които се помнят болезнено. Две години по-късно „новата десница“ надделя с 2 към 1 над „старата“, но тази разлика е далеч под националното съотношение между двете формации. В крайна сметка и до днешен ГЕРБ си остава с усещането, че тази политическа територия е отвъд пълния му контрол и че присъствието там е по-скоро гастрол.

Софийският център е харесвана „боксова круша“ и за реториката на премиера. Опозицията център – периферия (в случая, Банкя) му е особено любима за акцентиране на неговия образ на „народен човек“, който си остава външен на изкуствения и префърцунен свят на столицата. Нещо като контраст между „филия с мас“ и дантела. Видимо е, че чисто културно тази ширина не е неговата и нелепиците по повод стикерите за паркиране със сигурност носят добавената стойност на това чувство. В центъра на София е разположена и може би единствената лента, която премиерът реши, че няма смисъл да прерязва. Тази на ремонтираната зала „България“.

Независимо от всичко това централната историческа част предлага възможности на ГЕРБ да разиграе някои анти-комунистически сценки за идеологически пълнеж. Това е и причината, поради която нямаше как партията да остане напълно мълчалива преди година при изрисуването на паметника на съветската армия и да остави съвсем инициативата на други. В този жанр са и поклоненията пред мемориала на убитите в концлагерите. В това пространство обаче хаотичния идеологически опортюнизъм се пресича и с добре познатия политически страх от позиция. Този страх така е парализирал градското управление, че към безкрайното подритване на въпроса за паметниците сега се добавя и пълното вербално объркване.

„Актуализиране“ и обработка на историята не е необходима. Състоянието на самия паметник пред НДК е най-точния образ и автокоментар на епохата, която го е създала и той трябва да бъде преместен едно към едно в музей. Тази негова употреба ще бъде най-полезна и най-точна. Подобна еднозначна позиция обаче няма как да бъде родена от безформената материя ГЕРБ и тя продължава да играе на диалогично управление, макар да е напълно ясно, че е тотално изгубена в падащите железа.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s