Какво забравя европейската десница по време на кризата?

Неуспехът на левицата да създаде политически капитал от глобалната криза е едновременно постижение, но и повод за размисъл за по-дясно настроените политици и партии. Дългоочакваната системна криза, която левите чакаха с десетилетия пристигна, но така и не обърна радикално политическия баланс в тяхна посока. Идеята за свободно и пазарно създаване на просперитет бе атакувана, но не и отхвърлена. Вместо триумф на някакъв алтернативен модел Западът търси пребалансиране на частно и публично, пазарно и държавно. Това е добра новина за всички, които ценят свободата и пазара. В същото време десницата ще направи дългосрочна грешка, ако не обърне внимание на някои неща, които има склонността да игнорира и за които губи усет.

Независимо от липсата на успешна работеща алтернатива пазарното мислене получи сериозни удари в резултат на последната криза. Като цяло тя бе описана като криза според мащаба на ефектите, а не като необратим провал на системата. В същото време идеята за нейната ефективност и рационалност пострадаха и липсата на убедителни алтернативи не може да бъде повод за пасивност. За дълги периоди легитимността на пазара преминаваше през идеите за неговата способност да генерира растеж и подрежда разумно и ефективно икономическата активност. Постепенно обаче неговите поддръжници изоставиха езика на свободата и възможностите, с който застанаха срещу социалистическата планова икономика и политическия авторитаризъм. След падането на Берлинската стена предимствата на пазара станаха толкова очевидни, че неговата защита стана почти ненужна. Ето това сега трябва да преосмисли либералната десница. Необходимо е връщането на етическото измерение на индивидуалното усилие, на волята за осъществяване на свободата чрез предприемачество и личната реализация. До моралното високомерие на лявата критика на несправедливия пазар трябва да бъде поставена идеята за възможностите и шансовете за изява. Там, където е необходима намеса за тяхното стартово гарантиране (при достъпа до образование или капитал), тя трябва да бъде налична. Подобно обръщане към моралните основания на свободата няма да бъде просто контрапункт на комунитарните критики, но и необходимо завръщане към корените на либералното мислене.

Неспособността на лявата политическа традиция да капитализира нарастващото неравенство в западните общества не отнема от актуалността на проблема. Всъщност самата идея, че единствено левите имат отношение към този въпрос е грешна. Класическото либерално мислене има дълга история на подкрепа за равния шанс за предприемачите и гражданите, за възможностите за успех и свързаното с това относително равенство на шансовете. То е кодирано още в радикалния икономически плурализъм на създателите на идеята за laissez-faire и именно от тях идва острата пазарна критика при първите вълни на икономическа и политическа концентрация в края на 19-и и началото на 20-и век. Последните десетилетия донесоха скок в неравенството в държави като САЩ, Великобритания, Германия и това вече удря върху равните възможности за успех и социална мобилност. Вече има нови групи хора, които не могат да намерят своето място в глобализираната икономика и просто не могат да намерят място за себе си. Опасността тук е от делегитимиране на пазара. От тази гледна точка далеч не е достатъчно левицата да остане неспособна да трупа подкрепа от тези развития. Либералната десница трябва да омекоти острото неравенство и да помогне да се върнат в пазарната динамика всички тези, които сега са изолирани. Тя им го дължи най-малкото, заради (относително) равния шанс.

Първата криза на глобализацията изведе на преден план още едно разместване, което трябва да интересува класическите либерали. Дълги години главно ляво-мислещите интелектуалци коментираха разликите в позициите на финансовия и индустриалния капитал и се опитваха да търсят последствията от тях. Глобалната криза обаче отчетливо показа далеч по-голямата степен на интеграция на първия и системното предимство, което притежава. Тази оценка съвпада и с мненията на все повече европейци и северноамериканци, за които глобализацията е нещо като таен план на финансисти, срещу който няма лек и противотежест. Това разцентроване на вината притъпи системната пазарна критика и я запрати в тяхна посока. Ефектите от това раздвоение биха видими например по време на последните президентски избори в САЩ. По този начин погледнато един предприемач ала Бил Гейтс можеше да бъде по-успешен кандидат от Мит Ромни от Bain Capital. За икономистите подобно разделение на капитала може да изглежда примитивно, но то е реалност в очите на все повече хора. Погледнат по този начин съвременният свят прилича на конспирация, в която финансистите никога не губят. Ако либералната десница не намери контрапункт на тази реалност и не успее да върне поне част от първоначалното си внимание към индивидуалния шанс и скепсис относно концентрацията на собственост трудните й дни тепърва предстоят.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

One response to “Какво забравя европейската десница по време на кризата?

  1. Струва си да се погледне кризата и през погледа на консервативната десница – имам предвид най-вече германската ХДС/ХСС. Един от основните им принципи е солидарността, разбирана обаче съвсем не като левите. С него е свързана например установената традиция на взаимодействие работодатели – синдикати – държава; или на ниво фирма рководство – работнически съвет. Всъщност законовото регламентиране на работническите съвети със съответни права е израз именно на идеята за солидарност. Тази система на преговори и договаряне на заплащане се нарича още трипартизъм и трипартитна система.
    Друга важна особеност е астивната регулативна роля на държавата с социалната политика. Пенсионното осигуряване, осигуряването за безработица и универсалното здравно осигурявана са част от системата за социална сигурност. Те се финансират от работниците, работодателите и държавата. Социалната политика включва конкретни политики в областта на заетостта, образованието и дома – в смисъл да има човек къде да живее, да не е бездомен

    Заради всичко това Германия се самоопределя като “социална пазарна икономика”. И може би донякъде заради това тя преживя много по-леко кризата. Защото направи необходимите болезнени реформи в периода 2001-2004, и то ги направи социалдемократическото правителсво на Герхард Шрьодер. Без да наруши пазарните принципи. Компромисите бяха направени от социалдемократите, от синдикатите, от работническите съвети – които след сериозни консултации осъзнаха, че това е необходимо. Но пък не беше разрушен или принципно променен и социалния елемент в пазарната икономика. Грубо казано – парите за заплати и социалните разходи намаляха.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s