Безпомощност по никое време

Краткият ни отрязък исторически късмет приключи. След фиаското на „плавния преход“ успяхме да се прикачим към европейския модел за развитие, когато той още функционираше сравнително добре. След като изконсумирахме тази стартова енергия отново побързахме да се върнем към познати инстинкти. Скочихме във формулата „един човек – една държава“ и тя си стигна до очаквания фарсов краен продукт. Голямата инерция на европейското ни прикачване обаче приключи. То зацикли още по време на „тройната коалиция“ и почти напълно изчезна в годините на ГЕРБ. Междувременно самата Европа се оказа в стратегическо отстъпление, разцепи се на части, сви финансовата си щедрост, изпадна в несигурност как да продължи напред и загледа на изток удобно прескачайки нашите ширини. Стопирането на кредитната въртележка окончателно тегли чертата на илюзорното ни развитие през последните години. И от тази посока късметът свърши. Все повече сме сами със себе си, а в нашия случай и безпомощни.

Първият ни опит с върнатата свобода да си определяме съдбата бе отказ. Големият смисъл на политическия вот от 1990 година не бе в победата на една партия над друга, а в триумфа на очакването, че вожеш да надхитриш историята и да си придърпаш от плодовете на съвременната цивилизация без да си участвал в тяхното създаване. След това подръжниците на този избор имаха привилегията да наблюдават отблизо авторите на собственото им ограбване. „Плавният преход“ бе нелепото име на бързото преразпределение с надеждата, че неговото неизбежно осветяване ще стане в ориенталско-комунистическата автархия, която ни се готвеше. Истерията за „шоковата терапия“ пък бе реторическото плашило, което пасна чудесно на стреснатото и кътащо „соц наследството“ население. Още от ден първи тук няма мнозинство за реална промяна, единствено широко отворени потребителски очи. Разбира се, „плавният преход“ си свърши чудесно работата и приключи подобаващо. След като тази формула за заобикаляне на реалността се сгромоляса се метнахме на следваща и по-смислена.

Тя беше европейската. В бунта на изтрезнелите от зимата на 1996-97-а някои видяха необратимото гражданско прераждане на една нация. Прибързано. Нео-комунистическата провалена автархия трябваше да отстъпи на европейските рецепти за развитие, но отново без дълбоко осмисляне на нужните промени. Тези рецепти приехме като законодателна механика, магическа машина за скок при богатите. Ставаш част от клуба и ставаш богат. Отворихме портите за внос на законодателния рецептурник, инсталирахме поточната линия на „правната хармонизация“ и зачакахме. Регламентите заваляха един след друг, но сред тях нямаше как да има такъв, който да ни научи на управление, на елементарна публична етика, на политическа култура. И вместо да променят, те просто легитимираха първичното преразпределение от предходния период. Не мина много време преди на европейските правила да им се намерят успешни местни контрастратегии. На което пък и самия съюз намери частично успешна контра контрастратегия – спиране на фондове, механизъм за контрол, блокиране за Шенген и еврото. Все пак добутването на страната до европейския коловоз създаде някакъв смисъл и поне ни спаси от варианта балкански Беларус. Но и в тези години ние останахме в клопката на управленския мързел. Европейската интеграция като А до Я, универсален наръчник за всичко. Единственото необходимо е да отвориш на правилната страница.

Кодът „ЕС“ шмугна България в пространството на привидната нормалност. След като инвестирането на милиарди зависеше от оценките на няколко рейтинг агенции, защо европейския код за нормалност да не е достатъчен, за да ни залее спокойно късния кредитен бум на новото столетие. И така без да променяме кой знае какво, без да имаме грамотни политици, партии и управление и без да сме се променили като нация мързеливо цопнахме във фалшивото благоденствие на бетона и потребителските кредити. Разбира се, това приехме не просто като закъсняло, а отдавна дължимо. Позабавила се награда за „геополитическия кръстопът“, за който бръщолевехме още от края на 80-те години на миналия век. Задължителен бонус за мъката на прехода, без въпроси. Когато и това се разплете двама премиери обясниха на нацията, че вината е на „международното положение“ и така отново никой не си направи труда да помисли и, не дай Боже, да вземе и се захване да направи някакви реални промени в страната. Продължаваме да висим на този акъл.

В България, за да се измъкнем от кладенеца трябва първо да паднем в него. Сега обаче имаме двоен проблем. Продължаваме да не разбираме какво точно ни се случва (ако не броим обясненията, че ни окрадоха и т.н.), а предлагането на готови рецепти за излизане от кризи замря. Озоваваме се на странно място, намираме се на терен без познатите ориентири. Евросъюзът не е панацея и макар да остава котва за объркани и лошо управлявани държави като България не дава цялостна пътна карта за развитие. Формалното прикачване към Запада не носи автоматични икономически ползи във век, в който всеки се е вперил в новите над 2 милиарда потребители в Азия. След кризата умните нации правят нови модели за развитие, растеж и реформи. Изглеждаме безпомощни в особено неподходящо време. Ако поне малко от тази ситуация разберем като общество в седмиците на предизборна кампания, идните избори ще са имали някакъв смисъл.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s