Протестни китайски капки

Новият ни политически консенсус е свързан с неизбежността на протестите. Те са зад всеки ъгъл, изникват във всеки момент, стоят изчаквателно зад всяка глупост на различните правителства. Миналата зима си направиха собствена градска топография и маркираха пространства в аванс. Дори шофьорите на „Орлов мост“ почти свикнаха с редовните кратки блокади в името на протестното благо. Новото правителство също бе посрещнато с протест, дори преди протестиращите да са научили имената на неговите министри. За профилактика, „да свикват“. Любимо актуално занимание на наблюдатели е да измерват седмиците до следващата вълна, до новата експлозия. В този свят очакването и реалността на протеста е новото нормално, гаранцията срещу окончателен срив. Един нов смел свят.

Подобна убеденост идва от няколко посоки. Първата е в най-близката история и опита на последните година-две, които приличат на успешно премината точка на пречупване. Експлозията от недоволство се приема за маркер за социално израстване, макар и с много условности. Протестите може да бяха хаотични, недодялани, без ясни искания и послания, но показаха наличието на минимален капацитет за промяна, който тепърва ще се развие. Навикът е втори аргумент. В българските протести вече има рутина, базово ниво на организация, мрежи от хора, които са в състояние относително бързо да се организират и заявят своята позиция. По-пасивната подкрепа от страна на тези, които не са активно на улицата също се приема за дадена. Безобразията в страната по всяко време са толкова много, че няма как мълчаливото мнозинство да не е на страната на протеста. Трети източник на оптимизъм е тезата за културно израстване на определен кръг от градски хора, които дават достатъчно стабилна социална основа на протестната готовност и действие. Тези хора може и да не са мнозинство, но придават особена легитимност на новата култура на протеста и недоволството. Четвърта идея е, че отминалата година е вдигнала достатъчно стрес нивото на всеки управляващ и това е гаранция срещу откровените управленски безумия.

Макар да има известни основания, тази интерпретация е твърде оптимистична. Остава отворен въпроса как точно щяха да изглеждат зимните протести, ако страната не се беше запътила към избори и ако тяхното начало не бе бързо трансформирано в една дълга предизборна кампания. Няма съмнение, че остротата и продължителността им щяха да изглеждат по друг начин в отсъствието на множество прохождащи и малко видими играчи, които бяха заети със собственото си политическо позициониране. Това автоматично свива възможността за големи, продължителни национални протести в неизборни ситуации. Погледната по този начин инфраструктурата на протеста се оказва по-скоро политическа, а не гражданска и това я подчинява на електоралната логика, а не на драмата на гражданските неволи. Рутината също е под съмнение. Вярно е, че има малки и реални общности, за които наистина подобно наблюдение е валидно. За всички вече е ясно, че еко хората са такова явление и от тази посока със сигурност ще продължат да идват протестни действия. Но едва ли списъкът може да бъде убедително продължен. Нивото на стрес сред новите управляващи също не прави впечатление да е особено високо и небрежните подмятания относно „Втора атомна“ са достатъчно ясен индикатор. Уютният семеен кабинет трудно може да бъде видян като следствие от някакво трайно разместване в културата и поведението на неговите автори.

Има и други причини за съмнение относно протестния „златен век“. Злоупотребата с гражданската форма на публичност вече клони към профанизация. Компенсирането на политическата делегитимация с гражданска реторика вече убива и нея. Маскирането на политическото по този начин е вече бездарно, твърде очевидно и все по-подозрително. „Гражданските“ команди, които вече редовно обикалят софийските павета приличат на всичко друго, но не и на ново поколение будители. Протестите не могат да бъдат обърнати в ежедневие и който се опита да ги направи такива ще стане единствено съучастник в тяхното постепенно обезсилване.

Друг голям проблем е прекомерната зависимост на гражданската активност и недоволство от безобразията. Без техния ясен образ и мотивираща енергия малко неща се случват. Единици са организациите, които знаят какво да кажат и как да развият позициите си отвъд недоволството. Азбуката на шумния протест често се състои само от буквата „А“, „А“ като ярост. Последният пример е само на няколко дни. Независимо, че енергетиката бе лайтмотивът на зимните протести тези дни публичността ни подмина одита на енергийната система, направен от европейската комисия по покана на служебното правителство, макар в неговото съдържание да има идеи и възможности за няколко години гражданска активност. Без да започнат да развиват и поддържат дневен ред българските граждански организации ще останат платформи за краткосрочно недоволство с ниска полезност за по-системна промяна.

Внезапната гражданска ярост може и да е прилично временно лекарство срещу пълното преяждане с власт, но нито маркира културна революция, нито решава в дълбочина трудностите и безобразията. Трудната задача по създаването на силни обществени коалиции по теми, сектори и проблеми продължава да стои нерешена и сякаш допълнително се замъглява от карнавалния ентусиазъм по протестите. Без да се справим с нея те постепенно ще се превърнат в регулярни отдушници на недоволство, но и нов, още по-фин, механизъм на контрол.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s