Война на интерпретациите

Политологът Владимир Шопов пред Портал Култура

Какво е лицето на протеста – появиха се коментари, че това е протестът на красивите, доволните и образованите срещу грозните, бедните и гладните? Допустимо ли е подобно разграничение и какви опасности крие то?

Има тежко наслагване на образи върху хората, които излязоха неочаквано и спонтанно да заявят позиция. Очевидно сред протестиращите в момента има поне няколко групи хора. На първо място бих поставил поколението на 35-45-годишните, за които случващото се сега е довършване на започнатото преди няколко години. Има една втора група, може би по-малка, която има своето емоционално отношение не само към протестите през 1996-1997 г., но и към случилото се в България след 1944 г. На трето място бих поставил новите попълнения, които са една от невидимите истории на прехода. Ние не очаквахме те да се появят на улицата, отказвахме да ги видим, но те излязоха, за да се включат в общността и да направят един важен житейски избор – което е по-малко валидно за другите две групи – свързан с това дали въобще да продължат своя професионален и личен път в България. Сумарно тези групи изглежда са представителство на онази част от нашето общество, която е способна да формира неговия гръбнак, да разбере и осъществи част от необходимите промени.

По отношение на този протест наблюдаваме много по-остра война на интерпретациите – протестите на “Орлов мост” и февруарските протести бяха сякаш по-еднозначни и ясни. Това се случва не просто поради политическия контекст на сблъсъка между хората, излезли на улицата, и тези, които взеха управленски решения, довели до крайно скандализиране на гражданите, но и поради едно доста осезаемо усещане за объркване и липса на залог у тези, които свикнаха през годините умело да менажират всичко случващо се в българската политическа публичност. Беше активирана цяла поредица от интерпретации на протеста – като започнем от количествената му оценка, преминем през социалното описание на хората, които излязоха навън, и стигнем до желанието протестът да бъде силово естетизиран, да бъде описан като неизживения публичен карнавал на българите. Аз виждам в този протест по-скоро кулминацията на един процес на събиране на точки на гражданска активност, пръснати във времето и в социалния ни и управленски живот, една очевидна промяна и натрупване на културата на гражданско действие. Най-точното описание на протеста е свързано с кулминацията на процеса на съединяване на тези постепенно и бавно трупани енергии в резултат на немалко спечелени битки в различни сектори и полета на българския политически и социален живот.

Накъде ще се насочи тази енергия и ще успее ли да разчупи статуквото?

Протестът, наблюдаван отвътре, прилича на енергийна топка, която изпраща импулси и възможности в много посоки. Разбира се, ние сме вторачени в политическия аспект, защото това е най-бързият път за инструментализиране на тази енергия. При всички случаи обаче говорим за многоактова промяна, а не за такава, която може да се случи в рамките на един-два месеца.

Чисто политически задължително ще преминем през опит за синтезиране на това, което се зове дясно, дясноцентристко или гражданско. Става дума за формации, които според нагласите и очакванията ни са в състояние да произведат цивилизационен ефект. Не съм убеден, че това ще се случи успешно. Първо, поради липсата на достоверност на голяма част от тези политически субекти. Второ, не съм сигурен, че това е актуалната формула, която би работила в тази ситуация. И на трето място, има една спешност, която изисква бързото извървяване на тези стъпки, за да се види какво политическо тяло може да се създаде и каква би била неговата способност да генерира представителност. Не мисля, че този вариант ще бъде особено успешен. Имам усещането, че сме стигнали до края на илюзията, че в България въобще можем да направим работещи класически партии по начина, по който ги мислехме през ХХ в. Не че много хора се опитаха реално да направят това, но повечето от тези, които се занимаваха с политика или пък я коментираха, бяха в плен на този образ на създаване на политически субекти, независимо че през последните 20 години в Европа съществува такова богатство на създаване на нов тип политически субекти. За жалост това почти не засегна начина, по който се създават партиите у нас. Важно е това да се промени и политическите субекти да бъдат по-хоризонтални, не така дълбоко свързани с добре разгърнати национални йерархии, както и с мащабни многосекторни политики, без които едва ли не никой не смее да се назове политическа партия. Да бъдат много по-отворени и да общуват по-динамично с различни точки в гражданското общество. Мисля, че това започва да се променя. Само онези, които го разберат и успеят да го приложат, ще има какво да кажат на протестиращите в момента.

Искам да маркирам още две посоки, в които може да се насочи тази енергия. Първо, промяна в начина, по който функционират самите граждански структури. Дълги години живяхме с усещането, че най-достоверният вариант за секторна експертиза е тази, която е научена, тоест експертизата на онези, които знаят как нещо се прави еди къде си и са състояние да прехвърлят опит. Този модел е изтощен. Трябва да се обърне по-голямо внимание на гражданските субекти, които през годините започнаха да генерират не научена, а изживяна експертиза. Например, ако някой иска да прави здравна реформа, по-адекватният източник на експертиза няма да е класическият policy institute, който е в час с всички актуални здравни системи в модерния свят, а опитът на Конфедерацията “Защита на здравето”, защото нейните членове са водили лични битки със здравната система. За да направим следващата крачка, ние трябва да свързваме тези два типа експертиза, като обърнем по-голямо внимание на експертизата, която наричам изживяна, защото освен знание, тя е в състояние да генерира социална активност.

Третата посока е свързана с цялостния външнополитически контекст на европейското ни членство. Необходимо е преосмисляне на начина, по който възприемаме членството си в ЕС и въобще на способността ни да използваме това членство като вътрешнополитически ресурс за промяна. Най-интересен пример в това отношение са зелените неправителствени организации, които през годините успяха да се възползват от силата на европейските норми и възможностите, които те предоставят, както и от външнополитическите опции за натиск върху националните институции. По този начин бяха постигнати не само законодателни промени, но и промяна в поведението на българските институции. За да илюстрирам по-добре какво искам да кажа, ще използвам и темата за членството ни в еврозоната. Кризата в ЕС и промяната на начина, по който функционира еврозоната, подсказва, че европейското ни членство може да се превърне в стратегически ресурс за реално налагане на определени норми и правила, които да поставят реални пречки не просто пред политическото функциониране на модела, който имаме в момента, но и пред неговото икономическо възпроизводство. Влизането ни в еврозоната означава, че ако страната отиде отвъд изискванията на фискалния пакт, ще влезем в режим на ръчно управление на икономиката от Брюксел. Очевидно сме в ситуация на остра необходимост от нов тип външни аргументи и фактори, които да спират случващото се в България. Това означава налагане на определени модели на функциониране на социалната, здравната и финансовата система, както и нов тип контрол на това, което се случва в банковата система. Далеч съм от мисълта, че такъв набор от решения би дал някаква крайна рецепта за справяне с проблемите. Можем обаче да погледнем на нашето членство в ЕС като на възможност и ресурс за допълване на собствените ни решения за излизане от безизходицата, в която се намираме.

Пред какви илюзии са изправени протестиращите хора днес?

Най-тежката илюзия е свързана с очакването, че тази социална енергия е в състояние да направи системна промяна. Подобно разочарование би било тежко, защото ще стъпи върху многото разочарования, които имахме през последните 10-15 години. То би имало тежки последствия и върху личните съдби на много хора, които сега са недоволни. Съществува опасност от изолация, от социално и културно самозатваряне, особено като имаме предвид всички тези дигитални гета, в които са готови да пребивават съвременните индивиди. Предизвикателствата, пред които сме изправени сега, както и формулите за тяхното разрешаване, са много по-сложни от формулите, с които разполагахме през 1996-1997 г., като се има предвид автоматизма на тогавашните рецепти – влизаме в НАТО, влизаме в ЕС и пр. Никой от нас не знае колко голяма е силата на тази общност, която се формира, но всички имаме известни съмнения колко устойчива ще бъде тя и как ще изглежда след няколко месеца, когато се диференцира на ниво политически предпочитания, на ниво възгледи за разрешаването на конкретни проблеми и казуси. Дали ще се запази след приключването на това крехко чувство за сигурност, което придоби, бидейки на площада? Колко силна ще бъде и дали ще може ако не да предложи някакви трайни субекти, които да променят нещата активно, то поне да възстановява и регенирира някакви форми на противопоставяне? В същото време имам интуицията, че немалка част от хората, които участват в този процес, имат базовото интуитивно разбиране за предизвикателствата, пред които сме изправени, за това, че влизаме в ситуация, в която няма очевидни решения.

Как тази енергия на протеста ще промени политическия пейзаж – т. нар. стара десница и партиите, които останаха извън парламента, ГЕРБ и БСП?

Мисля че дотук т. нар. стара десница се справя най-добре с осмислянето на случващото се. По силата на обстоятелствата няма как да бъде подмината тезата, която се повтаря от поне десет години – че е необходим постепенен и честен преход към ново поколение политици с дясно мислене. От по-старите политици на десницата в момента могат да се чуят не по-малко куриозни интерпретации на случващото се, отколкото от страна на старата левица. Според степента на разбиране на посланието на протеста ще се селектират и хората, които ще останат в по-новата левица. Няма съмнение, че тези, които изберат да интерпретират сегашната ситуация като поредна възможност да се преинсталират в сегашния контекст, ще изостанат още по-необратимо от събитията.

Що се отнася до ГЕРБ моето усещане е, че в момента остатъчната им сила се дължи изцяло на безумието на БСП. Там също има процес на срив по няколко причини. Първо, в последния резултат на ГЕРБ, който използваме като стартова точка на всеки анализ, извън съмнение има един много важен силово-административен компонент, който постепенно ще изчезне от електоралната им карта. В същото време ГЕРБ ще има проблем с предложението на Борисов за излизане от ситуацията. Това предложение е нещо като тройна доза от едно неефикасно лекарство. Ако първата доза беше сиво избива сиво, втората доза – неочаквано предложена от БСП – беше двойно сиво избива двойно сиво, то първото и инстинктивно предложение на ГЕРБ за излизане от ситуацията беше за тройно зло е необходима тройна доза. Освен това силовото поддържане на тази партия-държава очевидно води до имплозията на този чудовищен организъм, който представляваше ГЕРБ. Всички тези енергии са изцяло в посока намаляване на влиянието на ГЕРБ. Безумието на БСП в момента обаче стопира пълното разгръщане на този процес.

Какви са възможните ходове на кабинета “Орешарски” и какви ще бъдат последствията за БСП?

От известно време мисля, че политолозите трябва да оставят терена изцяло на психиатрите, тоест на хора, които са състояние да погледнат към решението за избора на Пеевски от друга гледна точка, с друга чувствителност и с друг инструментариум. В същото време се опасявам, че има риск да свръхинтерпретираме това решение. Наличието на толкова много възможни конспиративни обяснения ни прави мисловно много по-несигурни и нерешителни. Все пак аз продължавам да мисля, че това решение бе до голяма степен мотивирано от желание за пълно завършване на процеса на овладяване на държавата и стана възможно поради очевидно необратимото мисловно и емоционално отдалечаване на тази група хора от всички нас, поради неспособността им да разбират смислено реалността. Една излязла от себе си макиавелианска грандоманщина, надценяваща възможностите си да предвиди и контролира последствията. В тази странна ситуация най-сигурният индикатор за това е бързото и силово налагане на тезата за някаква изключителна виртуозност на задкулисието, налагането на познатия начин на мислене, според който, ако е Пеевски, това е много умен и промислен ход, но ако не е Пеевски, това е еднакво промислен и обоснован ход на задкулисието.

По отношение на БСП последствията ще са много тежки. Социалистите успяха да създадат една изключително крехка периферия с аргументи за възстановяване на нормалността, с анти-ГЕРБ говорене и пр. Успяха да се доближат до ситуация, в която да мислят за участие във властта, и в рамките на няколко седмици с няколко политически хода не просто разрушиха тази периферия, но я разрушиха със стил и с потенциал това да остави сериозна историческа следа. Така че е много трудно въобще да си представим как би изглеждал оттук нататък един нов успешен опит на БСП да конструира някаква периферия отвъд онези общности, които са традиционно червени. Другият тежък проблем за БСП е свързан с това, че тя по принцип има проблем с управлението, когато най-активните, движещите социални групи и прослойки в обществото не са на нейна страна. От тази гледна точка ми е трудно да си представя политическо бъдеще за БСП отвъд редуцирането й до онези минимални нива на подкрепа, които тя има традиционно.

Цялостният ефект от всичко това е, че вървим към една изключително странна партийна система. Става дума за партийна система, която включва няколко субекта, които са едва ли не на прага на представителството или са снижени до нива от порядъка на 15 % подкрепа. И всичко това съчетано с продължаващо високо ниво на липсващо представителство за големи групи от хора. Няма как да решим този проблем с един изборен цикъл, макар да очакваме някаква степен на консолидация около т. нар. стара десница. Това пък означава, че оттук нататък ще имаме много тежък проблем с формирането на правителства. Поради тази причина за мен е по-важна чисто социологическата, а не толкова политологическата страна на сегашната ситуация, защото тя дава една крехка гаранция, че в ситуация на партийна система, която формира трудно правителства, ще имаме поне един по-активен, по-организиран и по-грамотен сектор на гражданско поведение и действие.

Какво трябва да се случи, за да падне този кабинет?

Сега отсъстват повечето от условията, които доведоха до падането на предходния кабинет на БСП, имам предвид кабинета “Виденов” – като започнем от липсата на еднозначност на кризата през 1996 г. и продължим с наличието на ясен политически субект, който не просто да поеме управлението, но който беше възприеман като легитимен носител на една от големите политически мечти на прехода. Отсъства също така международната изолация на БСП, един от ключовите фактори за случилото се през 1997 г.

Тези дни беше демонстрирано точно обратното?

Беше демонстрирано по същия начин, по който беше взето решението за Пеевски – пресилено и поради тази причина само два-три дни след това последва остър коментар за назначенията на Пеевски и Сидеров на председателя на парламентарната група на ПЕС в Европейския парламент Ханес Свобода.

Според мен условията, при които може да падне този кабинет, са няколко. Първо, доказване на устойчивостта на протеста. Второ, ясна позиция от страна на национално-значими организации срещу този кабинет, нещо което все още не се е случило – става дума за профсъюзите, за организации като Националното сдружение на общините и др. Ако всичко това се случи, за БСП ще стане ясно, че е в двойна парализа – не просто електорална и политическа, но и управленска парализа. В такава среда изчезва и последната следа от политически разум. Политическо поведение, при което в 10 часа се извиняваш, в 12 часа назначаваш Волен Сидеров за председател на Комисията по етика, в 16 часа назначаваш зам.-министър на вътрешните работи, а в 17 часа го уволняваш, е управленска парализа, която може да бъде далеч по-опасна от един предварителен вот.

Ако трябва да обобщя, за мен не е толкова очевидно, че това правителство ще си подаде оставката лесно. Със сигурност ще изчакат да видят първите социологически данни за нагласите на хората. Разбира се, ще тестват дали този протест може да еволюира в по-остър инструмент за натиск, дали ще влезе в някаква драматургия, която да е в тяхна полза – имам предвид някаква крайна радикализация.

Възможен ли е социологически пробив? В момента често се чува тезата, че едни нови избори ще повторят в голяма степен сегашните резултати, че протестиращите по улиците на София са малцинство на фона на електоралната карта на страната. Възможно ли е графиката на политическите рейтинги да се окаже драстично по-различна от това, което видяхме на последните избори?

Мисля, че е възможно поради тези динамики, които очертах по отношение на БСП, на ГЕРБ и на новата-стара десница. Защо не знаем какво става в момента? Защото ако има урок от изненадата на този протест, той е свързан точно с тези невидими промени, които са настъпвали в обществото в резултат на някои малки, пръснати и не дотам видими победи. Независимо какво ще се случи с протеста, той генерира социална промяна. В момента не можем да сме сигурни по какъв начин се променя или не се променя мисленето на хората. Не съм сигурен дали сме в някаква точка на пречупване или в ситуацията на пореден протест, който просто продължава кривата на утвърждаване на една нова форма на поведение. Но дори да се стигне до възпроизвеждането на този парламент – ако приемем, че това би бил изходът – резултатът ще е най-малкото невъзможност на такъв тип политическо поведение. Това също е постижение.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

One response to “Война на интерпретациите

  1. Анонимен

    Уважаеми г-н Шопов,
    Съвсем положително Вие правите един добър анализ на съществуващото положение. Но искам да добавя две неща, които някак си убягват да бъдат анализирани. Една от първите задачи на окупатора след девети 1944 бе създаването на политическа полиция, която под името Държавна сигурност, в действителност с разрушаването на всички други партии, осигури собствеността на държавата от единствената партия. Изглежда анахронизъм да споменавам този общоизвестен факт, но хората от тази група имат големи всеобщи връзки на познанства, приятелство, роднинство и взаимен опит изграден много добре от миналото, а даже и сега минават като „герои“ по много канали на медиите. Втората черта е генетична. Някога всички биографии започваха с фразата: „произхождам от бедно пролетарски семейство“. С тази фраза се създаде илюзията за един генетичен подход, който в същност бе един чадър под, който се наместиха стотици хиляди предприемчиви българи като „борци против фашизма“. Техните поколения днес са един голям фактор. Тези две черти за сега убягват от вниманието на политолозите, но оказват голямо влияние върху развитието на вътрешното положение.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s