Културната война

Често е ставало дума, че безкрайното пътуване в собствената илюзия на ненадмината стратегическа виртуозност, в което пребивават демиурзите на статуквото, ще им изиграе лоша шега. Обслужена от официалната публичност, тя дълго маскираше собственото си късогледство, докато не го потвърди в сегашната вихрушка. Преиграха и отвориха исторически прозорец, от което вече пребивават в състояние на тиха истерия. Стартира открита културна война, която е вече отвъд информационното и интерпретационно рамкиране на събитията. Върви разпад на някои ключови културни кодове и състояния, на които разчита парализиращата матрица. Някои целенасочено култивирани през годините, други просто налични и полезни „за каузата“. За неутрализирането на този разпад се активира цялото налично войнство, с което обаче се появява нов проблем. Постоянно намаляват що-годе остатъчните говорители, а замерването с набързо скроени ментета не върши същата работа. Банализираните, но все още частично ефективни деления „сити/богати-бедни“, „умни-красиви“, „София-неСофия“ са най-очевидните залпове, които по-скоро издават разклащането на културните и социологически презумции, върху които стъпват тези хора. Това земетресение ги вади от равновесие, макар едва да открехва вратата за промяна. Затова и изкривените и злобни лица на техните обществени войници ще останат сред най-важните символи на 2013-та.

Сред най-важните кодове бе този за „средната класа“ като жалко явление на съвременното потребителско общество. Сбирщина от децентрирани индивиди, които могат единствено да създават своята нелепа потребителска реалност, но не могат да се политизират в аристотеловия смисъл на понятието. Могат да бъдат единствено автори на безброй плитки игриви идентичности от задръстения от свръхпредлагане „lifestyle супермаркет“, но не и автори на свободни действия, създатели на политическа реалност. Този код бе мятан нагоре и надолу из цялата българска публичност, в много форми, с много говорители. Сега се пропука и за събиране на разхвърчалите се парчета трябва бързо да бъде търсен нов „доказателствен материал“ . По възможност преди историческия прозорец да роди нова групова социална реалност.

 

Феноменът на свиване на БСП до физиологическото си ядро не е от вчера, макар скоростта и замахът, с които го направи този път да са особено впечатляващи. Без съмнение работата по запълването на тази политическа дупка вече ускорено върви, но пълзящата социална изолация на много от тези хора напредва. И ако електорално можеш да разчиташ на „Бузлоджа“ (по новоидеолога “Big Sha”), то не можеш там да ходиш на ресторант, нито да вземеш такси, нито активно да потребяваш компенсаторните радости на услужливото прикачване към статуквото. Социалната изолация на тези хора, без да е необратима,  със сигурност този път ще ги поразтърси. Ако политическото ти ангажиране те заклещва в тесните затворени кръгове на себеподобните и не можеш да ходиш по улицата или да си хванеш едно такси, някаква граница е премината, която дори тези хора ще почувстват. При цялата безпардонност малките радости на собственото социално самогетоизиране едва ли ще могат безкрайно да запълват дискомфорта на това да си „персона нон грата“ сред най-активната част от обществото на собствената ти страна.

 

Друг поразклатен код е за ефектите от демографския баланс в страната, който им осигурява не просто политическо предимство, но и социално. Политически това става чрез комбинация от „лява“ БСП и непрестанни допълващи „проекти“ за „обикновения човек“. „Атака“ май тук е вече поизчерпана, очаквайте новата, барекова партия на „обикновените хора“. На това демографско разпределение се разчита и за неутрализиране на опитите за социална промяна на микрониво – из държавна администрация, университети и други. Сега обаче се оказва, че това не е универсална рецепта и комбинацията между поведението и интересите на количествено малки, но важно разположени в обществото групи може да има непропорционално силен ефект (отдавна описано явление). Така изведнъж е разклатена и демографската презумция, върху която стъпва механиката на властта в България.

 

Кодът на изначалната българска социална безпомощност, за който има немалко основания, също бе системно вкореняван и богато множен в най-различни посоки, някои банални в стил „няма смисъл, щото…“, други по-рафинирани в стил „добре, че има терминал 2“. Очакването, че това системно източва социална и културна енергия за размърдване на нещата бе работещо и също с очевидни надежди за универсалност. Сега обаче и това се разклати. Изведнъж се появи образ на възможна промяна, начална формула за нарушаване на статуквото, внезапни автори и субекти на собствена свобода, неочаквано инатливи. До десетките аргументи защо нещо няма да стане се появи поне един отговор „може и да може“. Хоризонталните социални мрежи „засмукаха“ и българите зад граница, които през годините бяха всячески блокирани и обезсърчавани от ангажимент. Изведнъж те приличат на коалиционен партньор на тези, останали тук с неопакован багаж. И мантрата „абе, тука нищо….“ изведнъж не е съвсем това, което беше.

 

Друг разтресен код е този за социални мрежи. Макар и „проанализиран“, „Фейсът“ си  остава дълбока мистика. Подозренията и неприязънта се оказаха недостатъчни, за да бъде добре разбран от строителите на съвършеното статукво. Калкулацията, че „лигавите и безгръбначни“ местни същества ще си останат на нивото на споделяне на портрети на котки и кучета, снимки на деца и фотографии от ваканцията (разбира се, на Халкидики, както обясни един специалист), се оказа не съвсем точна. Децентрализираният характер на социалните медии пък остави в миналия век традиционните стратегии за наблюдение и, най-важното, реакция. Истерията за изплъзващото се авторство на протеста е именно гласът на тази културна безпомощност. Новите технологии уверено подкопават контролираната информационна среда, а ускорената битка за контрол върху думите и образите ги кара ежедневно да доубиват печатните медии в страната.

 

В цялата тази история, разбира се, няма как да се мине без алфата на конспиративната азбука. „Соросоидният заговор“ идва да активира дълбоките предпочитания и мисловна лекота на конспиративното обяснение. Трескавата канонада в тази посока няма как да бъде случайна по простата причина, че фондациите „Отворено общество“  бяха един от малкото механизми за вкореняване на културното и социално влияние на Запада като контрапункт на предостатъчно силните вълни от изток. Образователните им програми успяха да помогнат за изграждане на контра-елити, които не са подопечни на обичайните заподозрени. Изследователската подкрепа пък роди едни от най-интересните и смислени анализи и диагнози на събитията и улесни създаването на общности, които имаха важна роля за геополитическото преобръщане на България през 90-те години. При всичките й дефекти тази подкрепа имаше своя ефект и получи заслужената омраза на потърпевшите.

 

Всичко това не идва да обозначи необратима, лесна или особено успешна бъдеща промяна в България. Но ясно маркира големият залог на тези протести. Истерията е по-скоро интуитивна реакция на заклещен, макар и все още твърде силен, мастодонт, който вече има смътно усещане за собствената си културна слабост. Достатъчно притеснен, за да търси и трескаво „пуска на терен“ всякакви заклинания, с които да парализира умовете и сърцата на хора, които все повече усещат, че могат да разтеглят доста във времето една историческа възможност. Изглежда, че това всъщност е най-големия знак за успеха на случващото се.

 

 

Реклама