Още един разграден двор. Още по-опасен

Ако не беше бежанската криза, щеше да дойде от друга посока и по друг повод. Неспособността да се осмисли превръщането на България във външна граница на Европейския съюз е само един от тежките дефицити, в които сме затънали след промяната на статута на страната след 2007 година. Още от самото начало на усилията за премахване на визовите ограничения за български граждани, а след това по време на самите преговори и напъна за влизане в Шенгенската зона цялата тема за външната граница бе възприемана като главно технически въпрос. Вярно е, че бяха променени структурите, които се занимават с тази работа, европейски експерти се опитаха да въведат нови подходи, инвестирани бяха милиони в подобряване на цялостната инфраструктура. Но, реалността е, че като цяло нещата се приемаха като въпрос, който изисква „да теглим една боя“ (по Б. Борисов). Желанието на поредни правителства да си запазят контрола върху различни контрабандни канали пък допълнително влоши ситуацията. Като резултат си имаме един разграден двор, още по-опасен от останалите. И все по-опасен, заради случващото се в северна Африка и близкия Изток.

Комбинацията от престъпно безхаберие и невежество през годините и големите размествания и нарастващи рискове в резултат на „Арабската пролет“ вече ясно очертават това, което ни очаква през идните години. България няма никакъв сериозен културен опит в регулиране на отношенията с нетрадиционни за нас малцинствени групи. С други думи, с тези, които от десетилетия или векове са по нашите земи има все пак изградени определени механизми за общуване, съвместимост, известна култура на толерантност. Появата на по-големи групи имигранти от северна Африка например започва да тества именно тази липса на готовност. Покрай кризата с бежанците стана видима и пълната ни неспособност да използваме някои от най-стандартните методи за овладяване на конфликти. Отделно от това отсега е ясно, че тези, които ще останат на българска територия ще се насочат към форми на заетост, които ще конкурират пряко постоянно увеличаващия се брой нискоквалифицирани българи, които обществото и образователната система генерират.

Извън тези въпроси сегашната криза ясно илюстрира и по-широките политически измерения на задаващото се нова статукво на страната. Имаме правителство, което показва странна толерантност към засилващите се изяви на ксенофобия и медии и регулаторни органи, които също не проявяват особена чувствителност. Производството на агресивен национализъм е от години част от арсенала и „политическа патерица“ на бившата комунистическа партия и случващото се в момента очевидно има за цел да подготви няколко нови играчи на този политически терен, независимо от социалната цена на всичко това. Амортизацията на „Атака“ очевидно изисква подмяната й с по-освежена и убедителна версия. Сега обаче властта си разгръща цяла палитра от претенденти и очевидно им осигурява достатъчно удобно поле за изява. Подобна стратегия обаче отива отвъд създаването на нови фалшиви „алтернативи“. В момент, в който обществото макар и мъчително успява да започне да се фокусира върху важните и ключови въпроси подобна истерия играе удобната роля на мощен заглушител не просто като теми, но и като нагласа, обща акустика.

Ако обаче в страната има известна яснота какво точно трябва да направим във вътрешен план, то европейските измерения на проблема ни дори не се обсъждат. Или просто се редуцират до поредно мънкане за „едни пари“, които да бъдат похарчени. Реалността е далеч по-сложна и изисква усилие от съвсем друг порядък. На ниво Европа има поне няколко, доста сложни задачи. Нужно е да бъде възстановен дебата за създаването на общо-европейска гранична полиция, каквото „Фронтекс“ сега не е. Подобна дискусия имаше преди десетина години, приключи с липса на съгласие и замря. Сега от подобна структура интереси имат всички, и тези по периферията като нас, и тези на север, които се притесняват от корупцията и слабите институции по външните граници на съюза. Подмятането на бежанци из съюза трябва постепенно да бъде прекратено и да се създаде система, която по ясни критерии ги разпределя равномерно из територията на страните-членки. Нещо повече, повече средства трябва да бъдат заделени за тяхната интеграция, а не просто за „справяне с проблема“, който се разбира като въпрос на правоохрана и сигурност.

Има обаче нужда и от мисловна промяна. Външните граници на съюза продължават повсеместно да се мислят единствено като инструментален проблем на сигурността. За тях можете да откриете десетки стратегии и подходи, които правят точно това. България е обаче чудесен пример за пълната неадекватност на това разбиране. В резултат на свиване на икономическата активност и обезлюдяване тези райони постепенно се превръщат в „черни петна“, където самата тъкан на социалния живот се разрушава, хората изчезват, а институциите една по една замират. Малко се тези, които правят каквото и да било там. Подобен разпад на периферията на съюза подсказва, че освен въпрос на сигурност и обезопасяване, тези части следва да бъдат обект на стратегия за развитие – социално и икономическо. Но и този въпрос трябва ние първи да повдигнем, защото в крайна сметка ни касае в най-голяма степен. Въобще, цялата бежанска криза изостря множество трупани проблеми, спешно изисква пробуждане и изцяло нов подход. Въпросът е „Кой“ би могъл да го направи.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s