Протестен инстинкт

Протестиращият човек ще е символа на отиващата си година. За много появата му е внезапна, макар последните години да бяха пълни с доказателства за мъчителното узряване на готовността за граждански действия. От екопротестите през стотиците малки и често незабележими граждански акции по различни казуси и безобразия за разкопани градинки или отнети права. Бавно и неравномерно културата на протест настъпва и по нашите земи.  

Мисленето за последните протести като затихнали, рестартирани и т.н. показват неразбиране на този процес. Оттук нататък възможността за избухване на недоволство ще е постоянна величина и трудно предвидима. Тя е вече трайно имплантирана и може да припламва от наглед периферни неща, на неочаквани места, по неочаквано време. Това вдига стрес нивата на „политическия елит“, но няма да промени съществено поведението му. Има обаче и обратен риск в това да очакваме, че повишената вероятност от недоволство дава реална гаранция срещу безобразията в страната. Все пак, сякаш видяхме появата на минимална нетърпимост, поне за някои неща и поне от време на време.

Многохилядните протести успяха да дадат образ и лице на автентичното недоволство. На този фон фалшивите си личат, независимо от подобрената способност за копиране. Професионалната „контра-протестираща“ в работно време Нина Гергова, „Петното“ или командите на Бареков трудно могат да бъдат маскирани като спонтанни водачи на обществено недоволство. Кутиите с неясно съдържание, които периодично се връчват на българския премиер също. Разбира се, това не означава, че и този филм няма своите зрители, но хората постепенно развиват интуиция. Това пък трябва да имат предвид всички кандидати за протестна слава оттук нататък.

Последната година показа, че „новата средна класа“ не е само потребителска, както много хора обясняваха. Да, тя е малка, допълнително смалена от кризата, неорганизирана, по-настървена за потребление по силата на своята младост. Но, потреблението не я изчерпва или описва докрай. В нея има немалко хора с тежка непоносимост към случващото се, която ги вади от комфорта на затворените приятелски кръгове и материалните утехи. Възникващото чувство и култура на  независимост прави немалка част от тези хора по-устойчиви на познатите пипала на натиск. Сега остава някаква част от тях да се посветят на по-активна социална промяна.  

Дотук с добрите новини. „Вето властта“ на недоволните протестиращи граничи с илюзиите. Тя може да спре или забави някое безобразие, но няма инструментариума да обърне по-дълбоки властови баланси. За това са необходими старите, добре известни и банални инструменти: партии, работещи граждански структури, съдебна система и т.н. Впечатляващото ефективно вето върху назначението на Пеевски не трябва да прерасне в утопични очаквания за вечно повторение по всякакви проблемни казуси и далеч не отменя нуждата от институционализиране на протестните нагласи. Никое накърнено чувство за справедливост не може индивидуално да смогне на безобразията на властта в България. За да е фактор на промяна, недоволството си има нужда от партийна и институционална инфраструктура. Социалните медии не могат да компенсират липсата на достатъчно социални мрежи за промяна.  

 Политическите последствията от протестите не впечатляват. БСП заприлича на присъдружна партия на ДПС и извади от скрина най-агресивния си арсенал от над-столетната си история. Станишев успя да превърне и нея в ЕООД. За Борисов пък ситуацията се оказва с толкова повишена трудност, че не може да излезе от състоянието на ступор. „Атака“ я прибират „в бокса“. Въобще, пропастта между парламентарните партии и избирателите е по-голяма от когато и да било. При реформаторския блок никоя от големите въпросително още не е отпаднала. За „ново дясно“ няма видими кандидати, „новото ляво“ се остава кулоарно. Може би най-положителното е, че противно на много подозрения протестите не бяха обект на същата агресивна политическа капитализация, която попари февруарските.

Протестната 2013 година ни даде и друг урок. Показа ни нагледно реалната, а не желаната скорост на промяна на обществото. Узряването на гражданската култура няма как да е по-малко мъчително от останалите неща в страната ни. Но смея да мисля, че много след като сегашните драми бъдат затрупани от следващи нечий по-проникновен от нашия поглед ще открие в тези месеци плахото прохождане на гражданския инстинкт. Инстинкт, който още не можем да организираме и да развием в по-трайна и системна промяна. Но инстинкт, без който няма да успеем да съградим абсолютно нищо.

Текстът е публикуван във вестник „СЕГА“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s