Британските политици май са полудели

Политическата истерия във Великобритания ескалира и започва да придобива невиждани от десетилетия размери. Темата за имиграцията и злоупотребите със социални придобивки се разположи в центъра на политическия дебат и започващата кампания за евроизборите през май ще бъде почти изцяло доминирана от нея. Лидерът на британската партия на независимостта Найджъл Фарадж успя да стане фигурата, около която в момента се подреждат всички останали. От него се страхуват всички, от неговата реторика всеки се опитва да прихване нещичко. След торите и лейбъристите тръгнаха по тази пътека. Доскоро дори предвиждаха негова победа на задаващите се избори, макар последните данни да показват по-различна картина. Фарадж все повече се приема като „знак на новото време“. Евентуална негова победа ще разтресе европейската политика, независимо от традиционните обяснения, че евроизборите никъде не са точна индикация за случващото се в страните-членки.

Има няколко неща, които обаче стоят отвъд тази привидно напълно необоснована истерия и могат да я обяснят поне донякъде. Най-близо до общественото съзнание е спомена за големия провал на лейбъристите през 2004 година, когато тотално подцениха обема на хората, които ще дойдат от новите 10 страни-членки. Тогава Блеър реши да не се възползва от 7-годишния преходен период и стотици хиляди дойдоха в рамките на няколко години, сега се оценяват на общо милион и половина. В момента има страх от повторение на сценария. На второ място, независимо от признаците на укрепване на икономиката след кризата повечето британци остават притеснени от състоянието и перспективите на страната. Нарастващите макро данни се неутрализират от по-висока инфлация и на практика твърде малко хора усещат директно края на рецесията. Не е случайно, че най-успешната политическа инициатива на опозицията е борбата с нарастване на разходите за живот.

Има и по-дълбоки притеснения, които са по-абстрактни и по тази причина още повече засилват страха. Едно от тях е нарастването на несигурността на хора, които доскоро можеха да бъдат описани като „работническа и долна средна класа“ – хора, работещи по заводи, дребни занаяти, ниския сегмент на сектора на услугите. Глобализацията и свободното движение на работници, ако не отнема директно работните им места усилва конкуренцията около тях и чувството, че те нямат място в новата икономика на 21-и век. Това усещане рязко вдига чувствителността им към теми като социална защита, имиграция, цена на труда. Част от нарастващата по-обща несигурност на много хора идва и от все по-голямата убеденост, че моделът на съжителство на много култури в страната не работи. Този дебат се усили след атентатите през 2005 година, когато синове на имигранти от страните на британската общност бяха сред основните извършители. По-късно всичко това прерасна в разговор за това какво е да си британец и правителството се опита за въведе езикови и културни изисквания към хората, които остават да живеят на острова. Всички тези неща създават по-общия фон, на който заплахите за опасност се възприемат все по-лесно от все повече хора.

Разбира се, общият ефект от всичко това нямаше да има сегашните размери без политически мултипликатор на тези страхове. Точно това прави Найджъл Фарадж и точно на тази игра е принуден да се хване лидера на торите, Дейвид Камерън. Това обаче не е случайно и едва ли той би рискувал да олекне толкова с поредица от напълно нереалистични предложения, ако положението на партията му не бе толкова сериозно. Най-общо, голямата грижа на консерваторите е, че за първи път в своята история те имат силен, ефективен и сравнително приемлив за повечето британци противник, който ги атакува отдясно. Подобен противник не можеха да бъдат нито националния фронт, нито английската лига за защита. Сега това се промени и Фарадж започна сериозно да подкопава ключови избиратели на торите (сред по-възрастните, в по-малките градове, сред по-предприемчивите, сред „новата работническа класа“ на Тачър и т.н.). Това идва като допълнение на отдавна отслабените им позиции в големите градове, Шотландия и Уелс. Наскоро бе публикувано изследване, според което 37% от хората гласували за тях през 2010 година не мислят да повторят вота си. И истерията може да стане още по-сериозна. Буквално преди дни излезе последното социологическо проучване, което предвижда победа през май на лейбъристите с 32% и второ място за Фарадж с 26%. Торите са с 23%, което би бил най-лошия им резултат в историята на национален вот.

Изкушението да се опише ситуацията като политическа истерия или лудост е налице и има своето основание. По-същественото е обаче да се разберат нейните по-дълбоки причини, защото до голяма степен те я правят възможна. Описаните страхове не са типично британски и могат да бъдат открити на много места в западна Европа. Повечето коментатори описват играта с тях като безотговорно политиканстване, други като представителство на грижи и страхове, което всъщност е задачата на политиката. Нетипичната истерия в британската политика обаче е по-скоро сигнал за това, че съвременната политика не може просто да обяснява света на избирателите с „новите обективни обстоятелства“ (глобализация, свободи на движение и т.н.) и да вдига ръце, а трябва едновременно да запазва и развива ценното в тях, но и да дава едно рамо на тези, които не могат да участват пълноценно.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s