Къде отиде еврокризата?

Един призрачен въпрос броди из Европа. Политическият стрес от кризата в еврозоната остава толкова дълбоки следи, че много политици дори не смеят да изрекат на глас това питане. Изпълзелите над нулата данни за икономически растеж донесоха несигурна радост, а заявката за неограничена намеса на пазара на държавни облигации свали от екраните и кризата в еврозоната. Европейският съюз създаде няколко нови институции и се захвана да прави банков съюз и усещането за криза съвсем поизчезна. Хората посвикнаха с приказките за залеза на Европа, а последните анализи за трудностите пред китайската икономика и общество дори леко върнаха доброто настроение сред европейските елити. Еврокризата сякаш свърши, но никой не смее да е сигурен. Още по-малко самодоволен. Реалността е, че във въздуха летят поне три обяснения за съдбата на кризата в еврозоната.

„Мина и замина“. Това е най-оптимистичния прочит. Според него, макар и по-дълбока кризата е била циклична, а не системна и ефектите й са овладени. На ниво ЕС създаването на постоянен стабилизационен механизъм, купуването на облигации от страна на ЕЦБ, спасителните планове за закъсалите страни-членки са сред основните елементи в разрешаването на кризата. Играта на надхитряне с финансовите пазари приключи, когато банката във Франкфурт отсече, че „ще направи всичко необходимо“ за стабилността на зоната и европейската икономика. Потвърждаването на подкрепата за еврозоната от страна на Германия пък сложи край на общата политическа несигурност около проекта в най-критичните моменти. Решенията бяха неравномерни, без ясна стратегия, половинчати, но свършиха работа и кризата е в историята.

Ремисия. Това е умерено песимистичния прочит. Кризата е не само в архитектурата на еврозоната, но и в огромното мнозинство европейски икономики. Тя е не просто двуглава, но е и с много дъна и сегашното затихване е просто прелюдия към следващи проблеми. Освен това решенията в самия съюз са временни и не решават проблемите в самата сърцевина на еврозоната – липса на общ фискален ресурс, хармонизирани икономически политики, работещ надзор. Политическото самоуспокоение подвежда и това води до замразяване на проблемите, вместо тяхното окончателно преодоляване. Кризата ще избухне отново и защото икономическия растеж на „стария континент“ е много неравномерен и тези напрежения няма как да не доведат до нови трусове. Всичко е въпрос на време.

Новото нормално. Тази интерпретация е най-песимистичната. Да се говори за „криза“ е лишено от смисъл, защото тази нестабилност и икономическа анемия са „новото нормално“. Европа я чакат дълги години на непредвидимост, недостатъчна политическа воля, управленско лашкане. Политически тя е под натиск от крайни партии и недоволни избиратели, правителствата са й слаби и едва се крепят на власт без да могат да взимат тежки решения. Глобално, тя е все по-маргинализирана, с отслабващо влияние в геополитически смисъл, все по-често обект на присмех. Икономически е тежко разделена по оста „юг – север“ с неясен бъдещ икономически модел и анемичен растеж. Демографски е в тежка криза и без политическа воля за решаване на проблема. Социално е все по-нестабилна и объркана.

Най-общо, политиците дават първата интерпретация. Икономистите и финансистите по-често се спират на втората, а социолозите и политолозите по-скоро гледат към третата. Търсенето на пресечна точка между тях не е особено реалистично. Поне, ако събитията не го наложат.

Текстът е публикуван в списание „Форбс“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s