Европа. Ко?

Новината на 26 май я знаем отсега. Почти сигурно ще видим заглавия от типа „Гражданите обръщат гръб на Европа“, „Бум на евроскептицизма“, „Фараж унижава торите“…. „Националният фронт“ във Франция и партията на независимостта във Великобритания имат реални шансове за първи места, „истинските финландци“ са по петите на водещата партия, а Вилдерс в Холандия е близо до победата. Влиянието на крайната левица също нараства и сумарно двете по-крайни крила на европейската политика могат да достигнат до нива от повече от една трета от депутатите в европейския Парламент. Икономическата криза от последните пет години е най-бързото и очевидно обяснение за това недоволство. В дълбочина обаче тази криза разклати увереността и сигурността на милиони в стартиралата добре за запада глобализация. Те трудно виждат себе си в „новия икономически ред“ и все по-често обвиняват Европа за това.

Основният „снабдител“ на гласове за евро-скептичните партии в „стара Европа“ е всъщност бившата „работническа класа“, на която глобализацията не й се отразява добре. Тук са най-притеснените от имиграцията, които още към края на 80-те години на миналия век започнаха да обръщат поглед към крайнодесните анти-имиграционни партии. Затварянето на големите индустриални предприятия и невъзможността на много от тези хора да се включат в „информационната икономика“ започна да внася истинска социална нестабилност, която се задълбочава. Свободното движение на хора след източното разширяване усили тези страхове, които на места вече достигат до истерия. Това са хората, които едновременно се страхуват за работните си места, за все по-скромните си социални придобивки и за нарастващото различие в техните национални култури. Тази комбинация засега не може по никакъв начин да бъде политически декодирана от традиционните партии.

През последните години критичните нагласи спрямо Европа настъпват и сред малкия и среден бизнес и причините за това стават все повече. От една страна тежестта на регулациите си остават постоянна величина и обещанията за тяхното намаляване не са изпълнени. Единният пазар остава затворен за много сектори на услугите, макар в сегашната кампания либералите и десницата отново да обещават неговата либерализация. Икономическото отваряне на изток през последното десетилетие бе използвано основно от големите компании и по този начин много от по-дребните играчи така и не успяха да се възползват от огромните възможности в Азия и латинска Америка. Те продължават да бъдат далеч по-зависими от ставащото в Европа и редуващите се в нея кризи все повече предизвикват недоволство и дори скепсис.

Все по-големият натиск върху социалната държава в западна Европа пък генерира евро-недоволство и в средната класа. Свиването на обхвата на публичните услуги веднага се отразява върху нея, а нарастването на публичните дългове след кризата означава, че за поне десетилетие напред никой не може да очаква щедростта отпреди кризисните времена. Крехкостта на възстановяването и песимистичните прогнози за минимален икономически растеж пък парализират нейните потребителски планове и я превръщат в източник на особено недоволство. На ниво политика това се вижда през поне две явления. Едното е, че средната класа е политически все по-нервна и хората имат по-голяма склонност да си сменят предпочитанията. Другото е, че правейки го те все по-често поглеждат към по-крайните партии, което заедно с гласовете на недоволните работници вдига трайно нивата им.

Може би най-интересно е бавното обръщане срещу европейския проект сред младите хора на Европа, които традиционно са сред неговите най-големи и отдадени привърженици. Десетилетия наред изследванията показваха ентусиазъм, породен от отворената културна и образователна среда, в която те могат да се развиват и живеят. Прекарването на един или повече семестъра в университет на друга страна-членка, възможностите за стажове и професионални пътувания из целия континент, последващи шансове за работа на отворения единен пазар. Подобни неща дълго време правеха от младите европейци най-мотивираните поддръжници на интеграцията. Кризата обаче остави големи дупки в трудовите пазари на повечето страни-членки и макар писанията за „загубено поколение“ да са пресилени, много от тях са в безизходица. Някои са принудени да емигрират на север, други да приемат далеч по-ниско квалифицирана работа, трети да се връщат в университетите без да имат особено желание за това.

Всички тези размествания започват да напукват сериозно про-европейската социална коалиция, най-вече в западна и южна Европа. За да омекотят задаващия се удар някои от сегашните политици правят нова грешка като създават напълно нереалистични очаквания към ЕС. Социалистите например обещават „социален съюз“, за който съюзът няма нито правомощия, нито финансови ресурси. В същото време, правителствата на държавите-донори са все по-малко склонни да заделят средства и бюджетът, който трябва да се справя с последствията от кризата се оказа по-малък от предходния. Тази комбинация от недоволни граждани, пестеливи правителства и все по-големи предизвикателства ще постави съюза на огромно изпитание. По-дългосрочната му съдба ще зависи от решаването на този ребус. Засега перспективите не са розови.

Текстът е публикуван на webcafe.bg

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s