Пълзяща тояга

От Брюксел сме свикнали да очакваме еднозначни жестове. Като например този от 2008 година, когато с гръм и трясък спряха значителна част от еврофондовете и по този начин нанесоха тежък политически удар по първата „тройна коалиция“ от който тя не успя да се съвземе. Най-големите оптимисти за членството ни в съюза пък продължават да очакват ясни знаци и поведение спрямо фалиралата българска „политическа класа“, когато тя вилнее на гърба на българските граждани.

Често се чуват основателни гласове за това колко „пропускливи“ са станали европейските партии по отношение на българските си партньори с последен пример партията на Н. Бареков и консерваторите в ЕП. Имплозията на втората „тройна коалиция“ по отношение на европейската политика на страната дава обаче контурите на друг механизъм, по който поведението на партии и правителства ще започне да се променя. Пред очите ни се създава квази управленски борд, който постепенно ще свива полетата за маневриране, там където ги има и ще принуждава политиците за предприемат дълго отлагани решения и реформи. Този механизъм е пресечна точка на няколко процеса и обстоятелства.

На първо място това е постоянно нарастващото значение и относителна тежест на еврофондовете в публичните ни финанси и особено в тази част, която експертите наричат „пари за развитие“. Тоест, тези пари, които не отиват за социални помощи, издръжка на администрация и т.н. В зависимост от методологията този публичен ресурс вече достига 65-70% от общите разходи за развитие. С други думи, спирането на еврофондовете де факто спира инвестирането на свежи и „умни пари“, от които все повече зависи движението на страната. Това до голяма степен парализира всяко управление, защото то буквално остава без инструментариум, с който да решава ежедневни и по-дългосрочни проблеми, а това удря пряко неговите политически позиции. Застоят в чуждите инвестиции, постъпателното им преследване от този кабинет допълнително усилва този ефект. Тази реалност до голяма степен ще се запази и при следващи правителства.

Следващият важен процес, който има дългосрочно значение е изчезването на различните финансови буфери, с които може да се реагира на финансовите наказания на комисията, било непризнаване на вече направени разходи и покриването им от националния бюджет, било директни глоби по наказателни процедури. Наказанията спрямо общини например биха били в пъти по-големи от техните бюджети и ако централната власт има все по-ограничени ресурси да ги „покрива“, цената на спиране на фондовете става твърде висока, а може би и непосилна. В буквалния смисъл, тя може да има потенциала при по-дълго спиране на фондове да подкопае бюджетната рамка на съответната година, а и отвъд. Напълно възможно е тази заплаха да е била осъзната от сегашния кабинет при сега случващото се каскадно спиране на програми. И това да е една от причините то да си отива.

Но дори да приемем, че правителство и политици са в състояние да оправят системите до някакво прилично ниво и ограничат измамите, това няма да им гарантира продължаващ достъп до еврофондовете. По причина, която е известна от доста време. Новата формула за достъп е пари срещу реформи. И това се вижда пределно ясно в последните бележки на комисията по договора за партньорство, който е цялостната рамка за разходване на парите. Там например в прав текст е написано, че нямаме цяла поредица от стратегии и смислени секторни политики, без които пари почти няма да има – градско развитие, иновации, здравеопазване, транспорт, морско дело и т.н. Има директни предписания за промени в цялата система на обществени поръчки, която е гръбнака на разпределението на фондовете. Същественото тук е, че в идните години отиваме към директни предписания за промени в ключовите елементи на отделните управленски политики. Тоест, ако най-накрая не направим здравна реформа, възможните пари ще си ги гледаме от разстояние.

По този начин стигаме до една интересна, нова ситуация, при която де факто влизаме в частичен управленски борд. Цената на спирането на фондовете за правителствата ще става все по-голяма при все по-голяма склонност на комисията да го прави. Гарантирането пък на достъп до тези средства ще изисква същностни, управленски секторни реформи, което увеличава натиска върху дремещите и крадящи български правителства. Надали броят на хората в политическата система, които разбират тази възникваща реалност е голям, но, както се казва, ще започват да я научават по трудния начин. Така стигаме до ситуация, при която натискът върху страната работи по-скоро като мрежа с различни точки на напрежение, отколкото като серия като отчетливи, шумни и чисто политически жестове на институциите на европейския съюз.

Донякъде тази реалност е преднамерен дизайн на съюза, донякъде продукт на собствената ни безпомощност и политическа лакомия, донякъде стечение на обстоятелства. Тази конфигурация е частична и не обхваща целия управленски спектър. Тя не може да коригира целия арсенал от безобразия и проблеми. Не може да постави препятствия пред всичките планове за кражба и не може постоянно да принуждава политиците да решават проблемите ни. Но започва да се доближава до по-фокусираната, по-директна европеизация на страната, каквото очаквахме и търсехме. Останалото, разбира се, си остава наша работа.

 

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

One response to “Пълзяща тояга

  1. Много добър и интересен аналаиз. С голямо удоволствие прочетох статията!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s