Задача от нов порядък на ръба на управляемостта

Сдобихме се с най-фрагментирания Парламент след най-ниската избирателна активност от падането на „Берлинската стена“ насам и страната застава на ръба на управляемостта. Социалният разпад все по-отчетливо намира своето отражение в политическата система. Неудържимо нарастващото чувство за отсъствие на държава все повече се трансформира в отказ от колективния политически процес. Ако все повече хора все повече живеят с усещането, че са сами на тази територия и живота им зависи единствено от шанс и собствени усилия, то участието в колективния политически процес губи за тях все повече своя смисъл.

Като допълнение продължаващото вкореняване на купения и контролиран вот при отново пълната безучастност на държавните институции ще бъде все по-определящ фактор в изборния процес. Нямаме основания да очакваме драматични промени в това отношение, а и все повече купуването на гласове е просто един компонент от живота на крепостните сънародници, които се намират в полетата на несъществуващата държавна и институционална инфраструктура.

Комбинацията от фрагментарност и отчуждение на избирателите се случва в момент, когато страната е на ръба на управляемостта. За допълнителна сложност тя е на няколко нива, от които изборната шарения не е най-съществена. Пред счупване от безхаберие, парализа и злоупотреба са цели публични системи, които са гръбнак на всяко модерно общество: енергетика, здравеопазване и т.н. Публичните финанси на страната са в драматично състояние, без ясна бъдеща рамка и непрестанно свиваща се икономическа основа, върху която да стъпи. Деградацията на институциите и базовото им функциониране достига критична точка, а притесненията за необратимост са все по-основателни. Партиите са в изключително тежка кондиция, повечето не изпълняват основни свои функции, нямат национално покритие. Формациите с добри резултати на този вот (Рефо

рматорския блок и Патриотичния фронт) са коалиционни формирования и предстои в една или друга степен да се справят с напреженията, които следват от това. Ускорената културна емиграция от страната през последните години допълнително поставя въпросителни пред социалните съотношения в българското общество и в каква степен те ще бъдат в състояние да генерират някаква модернизация.

Резултатът на този вот поставя и задача от нов порядък, защото повече отвсякога въпросът не е дали да се направи коалиция, а как това да стане. В ситуация на пределно ниско доверие, фрагментиран парламент и напълно изчерпан модел на типа „тройни коалиции“ от времената на БСП и ДПС, досегашната практика на правене на коалиции просто няма да сработи и отново бързо ще доведе до остро недоволство. Следващата коалиция ще трябва да се отличава радикално от познатия модел: максимално публични прего

вори, ясна и относително детайлно разписана управленска програма, ясни ангажименти и отговорности на участниците в нея, ясна времева рамка. Съвсем друго трябва и да е отношението към съдържанието на управленското усилие. Не просто съгласие за минимално действие или бездействие, а група от неизбежни и максимално дълбоки реформи разпределени равномерни в ресорите на участниците в коалицията. Видно е, че управленския страх и нерешителност не носят политически дивиденти на никого, сякаш се отваря прозорец на политическа възможност за тези, които са склонни да поемат риска да управляват и да започнат да решават един по един проблемите на страната.

В изборния резултат има и интересна ирония. Това освен най-фрагментирания ще бъде и най-представителния български Парламент, в който над 95% от гласувалите ще ви

дят тези, за които са дали вота си по банките на законодателния орган на републиката. Само преди година и малко броят на непредставените отиваше към половината избиратели. В същото време обаче, ако партиите не започнат да се променят може да стане и един от най-неуправляемите. Всеки политически модел има противостоящи си динамики и пропорционалната далеч не е изключение. Затова ще бъде поредна грешка да се захванем с общ, системен дебат, вместо да вървим към мъчителна промяна в поведението на партиите и сглобяването на мнозинства, които не се възприемат моментално за „еманация на статуквото“. Ако пък погледнем в по-широк план няма как да не видим нарастващата от десетилетия фрагментация на партийните системи както в западна, така и в източна Европа. При толкова ниска легитимност запазването на представителността (с всичките условности по отношение на автентичността на партии като ББЦ) е важна, а и по-голяма нетърпимост към „задкулисие“ поставя партиите

под известен натиск за промяна.

За ГЕРБ случилото се прилича на победа, от която могат и да не се възстановят. За БСП сякаш наистина дойде момента, в който станаха партия на българските пенсионери с обслужващ собствен персонал от анализатори на изборни загуби. ДПС е безконтролно нарастващ електорален Франкенщайн. Блокът се справи там, където досега се препъваше, но тепърва ще търси пресечната точка между това да защитава позиции, но и да променя света около себе си. Националистическият вот по-скоро си върви по хоризонтала и просто се отля на още едно място. За хората на „Атака“ просто получихме поредно потвърждение, че живеят тотално в свой собствен свят. „Д21“ и „АБВ“ получават шанс за изява без особена перспектива. Няма голямо значение доколко и как ще опишем всичко това в системни категории (разпад и/или раздробяване на левицата, наченки на нова партийна система и т.н.). Задачата е за промяна на политическата култура и начина на правене на политика. Затова и изглежда толкова трудна и почти безнадеждна.

Advertisements

Коментарите са изключени за Задача от нов порядък на ръба на управляемостта

Filed under Uncategorized

Коментари са забранени.