Вкусът на бездарието

Храната е политика. Има обаче ирония, че това се потвърди не от текста и автора на „Соц гурме“, Албена Шкодрова, а от армиите от пазители на соца и техните верни шестващи тролове. Обединеният фронт срещу кулинарното разконспириране на социализма впечатли с бързината на своето създаване и с трескавите атаки, които предприе преди още повечето остриета да са смогнали да попрегледат книгата.

Както казва самата Албена, те са захванаха „да атакуват темата, а не книгата“. Което пък е доста познат подход от последните две години и няма да изчезне с отшумяването на врявата около соцгурмето. Така или иначе очевидно се оказа, че организираните носталгици попаднаха на терен, на който познатите им стратегии на атака не сработват особено добре. Вкусът на соца бе доскоро сигурно неутрализиран в сантименталните спомени и сега това се поразклаща.

Още в началото на разговора ни Албена признава, че противно на случилото се след публикуването й, книгата въобще не е мислена като политическа. Или поне не е мислена като системно „разкопаване“ на всички структури, институции и норми, които са „произвели“ вкуса на социалистическата система. Това намерение обаче остава в историята и „Соц гурме“ право се озова в онова поле на „интерпретационни битки за прехода“, които се изостриха през последните години. В замисъла на изследването не е „съотнасянето към прехода“, което обаче не означава, че тя е аполитична. По-скоро, по думите на авторката, идеята е да „покажа малките пакости на социализма“. Първоначалната идея е дори да се разкаже тази част от историята ни „през храната“, но най-вече за чужда аудитория. От по-местна гледна точка, книгата е планирана като „търсене на следите на объркванията на соца“. Или с други думи, защо нещо, което не е марципан бива наречено така.

Веднъж понатрупана обаче информацията започва да структурира контекста и да изравя по-дълбоките основания и уроци в храната. В този момент Албена решава да отиде отвъд нея, да я види като „пресечна точка“ на икономика, между-полови отношения, качество на живот и т.н. Прави го, но като втори план. Всъщност, книгата е изключително богата на истории, куриози, връщания към кулинарната карта на София, фрагменти от социалната и културна история на града, дори елементи на реконструкция на ежедневието на различните общности на града. „Соц гурме“ сглобява пъстра картина, в която се преплитат анализ на хранителната индустрия, историите около създаването на знакови за епохата ястия и портрети на класически ресторанти. Място е отделено и за припомнянето и подреждането на важни социо-кулинарни практики като подготвянето на зимнина или пазаруването. Цялата тази аналитична и описателна работа е направена в максимално много цветове, детайли, акценти. За съвременниците на тази палитра някои места от книгата буквално оживяват и връщат лентата по един изключително непосредствен начин.

Най-аналитичната част на „Соц гурме“ търси отговор на въпроса за непрестанните дефекти в системата, в неравномерното и ограничено предлагане, дори за неспособността й да посреща своите собствени цели и критерии. Предлаганите отговори са няколко. Според Албена провалите до голяма степен идват от самата сгрешена система, в която хора с неограничена власт „просто не знаят как да вземат правилни решения и да се справят с трудностите“. Често обаче неуспехите са „неумишлени“, просто поради „липса на управленски капацитет“. Комичните напъни за показност пък идват от първите кризи на легитимността на социалистическата система, когато тя е принудена да се състезава на полето на потреблението. Примерите за „симулиране на западност“, по думите на авторката, са много и имат за цел да създават представа за съвместимост с другия, западния свят. Напъните за показност и представителност са смехотворни, но имат своята логика и принуда в системното изоставане, което трябва да бъде маскирано. За Албена така изглежда свят, в който „зад рецептите не стои култура“.

Внимателният прочит на книгата наистина разкрива доза деликатност, която потвърждава нейните думи на нежелание от целенасочена идеологизация. Например, ако искаше да направи точно това е могла да бъде много по-остра по отношение на фактическото затриване на цялото кулинарно разнообразие и богатство отпреди 1944 година и редуцирането му до партийно одобрен рецептурник. Нещо повече, диагнозата „рецепти без култура“ до голяма степен Албена поставя и на „демократичните времена“ и особено на тяхното начало. Ако търсеше задължителна острота можеше да бъде още по-директна и по отношение на постоянните провали на системата, нейното бездарие и кодирана неспособност да произведе богатство от ограничението и контрола. На много места книгата е изпълнена с хумор, ирония, дори лека симпатия към спомена.

При все това грижата за погледа към миналото е важна за тази творба. Тя се води и от нуждата ежедневието на отминалата епоха да се види „по разбираем начин“. Насочена е и към младите хора, които според Албена „нямат нужните филтри към глупостите“ на соца. Убедена е, че много от сегашната „словесност прикрива“ това минало. А то има нужда от „декодиране“, но не толкова през абстракции, а през плътното, дадено в широк контекст ежедневие на миналото. Може би тук е и ключа към яростната опозиция на „Соц гурме“. Защото какво може да остане от една система, ако всички си спомнят / научат, че тя дори „не е успяла да нахрани всички хора както трябва“!

Advertisements

Коментарите са изключени за Вкусът на бездарието

Filed under Uncategorized

Коментари са забранени.